Актьори, актриси, медицински братя и проститутки – сексизъм ли е професиите да имат род?

| от Лора Младенова |

Покрай всички обещания и цели за току-що пристигналата 2022 година с приятеля ми Тодор си говорим за по-творческата част от заниманията си. Разправям му за затрудненията, които срещам с достоверността на диалога в свой разказ. „Ще го измислиш“, казва той, „няма страшно, нали ще ставаш писателка“. Правя му забележка, че, ако това ми хоби изобщо ме отведе някъде, то планирам да ставам писател, а не писателка, а той се чуди защо съм се подразнила и каква разлика намирам.

Работатата е там, че когато чуя думата „писателка“, асоциацията ми не е особено положителна. Звучи снизходително, наумява ми конкретно на авторите на чиклит романи, които вървят като притурка към женски списания, буди ми асоциация за плоски любовни истории и евтина булевардна романтика от рафтовете с шоколадови десертчета и жълта преса преди касата в големите супермаркети, а не за Силвия Плат, Вирджиния Улф, Харпър Ли, Айн Ранд (каквото и да мислим за нея) или Мери Шели, нито дори за Астрид Линдгрен или Дж. К. Роулинг – писател(к)ите, които са направили порастването ми особено щастливо и вълшебно, а последната, впрочем, се е представяла с инициали, вместо с името си Джоан, за да не буди предразсъдъци у издателите, когато четат ръкописа на „Хари Потър и философският камък“.

В гимназията всички задължително изучавани автори бяха мъже, писатели, поети, с изключение на Елисавета Багряна, чиято поезия ни се преподаваше помежду другото и с критичен поглед към „фриволната“ перспектива за семейството и ролята на жената в нейното творчество.

Понякога будя въпросителни погледи, когато кажа, че съм вегетарианец или журналист, че съм политически ангажиран човек, че нещо се е случило, докато съм била ученик или студент. Нещо не се връзва, не съм ли била всъщност ученичка, студентка, не съм ли вегетарианка, или всъщност не, „то никоя жена не е 100% вегетарианка хе-хе, нали се сещаш“.

Деленето на занимания, които не са определени от човешкия пол, стои малко странно в наши дни. Като умалителна форма тип „дете“ и „детенце“, „животно“ и „животинче“. Сякаш жените писатели, художници, пилоти, лекари са някакво подразделение на съответната професия, също като в някогашния глуповат виц за телефонното обаждане, след което детето, вдигнало слушалката, вика баща си с думите „Тате, един човек те търси“, или съответно с „Тате, една жена те търси“. Този виц, между другото, ми се даваше за пример от съученици в училище за доказателство на идеята, че жената не е точно като човека.

Названията на повечето професии и занимания произхождат от времето, когато възможността и/или задължението да се образоваш и да създаваш кариера са били прерогатив на мъжете. На първо четене, в нашия език се сещам само за две названия на професии, които естествено да идват в женски род, а именно медицинска сестра (само да е посмял някой мъж да се грижи за болните хора!) и проститутка. За сметка на това ми хрумват редица обиди, които си вървят само в женски род – чували ли сте например за уличник, никаквец, или някаква дума за мъжко куче?

В някои езици въпросът е по-лесен за разрешаване. 

На английски език например постепенно отпада употребата на понятия като „policeman“ или „chairman“ и „chairwoman“ за сметка на „police officer“  и, съответно „chair“ / „chairperson“, които не изискват конкретизация на род и съответно пол.

В Германия пък активистите виждат възможността за промяна в друга посока – чрез официално включване на думите в за професии в женски род в речниковия запас на езика, за да не оставя това съмнение, че съответните кариерни поприща или занимания са отворени за всички и не се делят по пол. Думите, за които се отнася идеята, са около 12 000.  Възприемането ѝ е противоречиво сред политиците, а Немското езиково дружество дори определя опитите за дедженъризация като модерен хитлеристки поздрав, използван от „левите идеолози“.

Във Франция опитите за езикови реформи също не се възприемат едностранчиво. Опитите за по-инклузивно писане се виждат по различен начин: според едни феминисти е логично и естествено да се употребяват джендър неутрални думи с цел повече социално вклюване, докато други забелязват точно обратното – че според тях няма нищо нередно или обидно в това едно съществително от мъжки род да си има отделна женска форма. Честно казано, мога да видя откъде произхождат и двете гледни точки.

У нас промените в речта в тази посока се случват постепенно и естествено – никой не казва например „председателката на Народното събрание“, „адвокатката Кирякова“, все по-рядко можем да чуем и „докторката“. Това ми се струва по-скоро положителна тенденция, защото показва органично постигнато ниво на обществена осъзнатост, което, при всички съществуващи проблеми, свързан с джендър стереотипите в обществото ни, все пак загатва начало на някаква положителна социална промяна.

„Всичката Мара втасала, че до думите сме опрели“ – защо това изобщо е важно?

Честно казано, нееднократно и аз съм си задавала този въпрос по различни поводи, най-вече в случаите, когато се касае до някаква рязка и наложена изкуствено езикова промяна, особено предвид, че нюансът между инклузивната лексика и ограничаването на свободното слово чрез налагане на някаква форма на „новговор“ може да бъде доста фин и крехък. Имаме си истински проблеми, мислела съм си, като практически случващото се насилие над жените.

Обаче думите са важни, защото езикът, който използваме, подсъзнателно манифестира целия набор от символи, който влагаме в дадено понятие, и защото насилието и културата на потисничество, където и както и да свършват те, винаги започват в умовете ни и в колективното ни съзнание.

Да вземем за пример актьорите и актрисите.

И не, не визирам носителите на „Оскар“ Леонардо ди Каприо и Дженифър Лорънс, за които научихме че са взели различен с цели пет милиона щатски долара хонорар за последния си съвместен филм, „Не поглеждай нагоре“, въпреки че ролите им са напълно равностойни откъм екранно време и с оглед сюжета на черната комедия. Макар и разликата в хонорарите и разликата в понятията по отношение на мъжете и на жените всъщност да водят началото си от една и съща споделена основа.

Ненужното разделение разкрива отчетлива йерархична динамика. Думите от женски род често имат отрицателни конотации. Когато думата „актриса“ е въведена за първи път в английския език, тя е използвана само за жени актьори, за които се говори, че са сексуално разкрепостени и полигамни. Това е актуално чак до времето, когато Мерилин Монро е едва ли не речниковото значение на актриса. Да, Норма Джийн е забележителен с таланта си актьор, останал в историята като „секс символ“ и с историите около нея и семейство Кенеди. Преди да поспорите, кажете ми любимата си нейна роля. Или пък първата си асоциация за нея – ако не е снимката с бялата рокля над улична шахта, или пък „Happy Birthday, Mr President“, имате онлайн усмивка от мен.

Това е далече от нас, ще кажете, но дали наистина е така? Да си спомним умилението към Вазовите хъшове, преоблечени във фусти за ролите си в „Изгубена Станка“, тъй като, когато те играят на сцена, това буди възхищение, но ако жена го прави, си е жив позор. Практиката мъжете да изпълняват женските роли в пиеси, тъй като е срамно една жена да бъде актьор, е била много разпространена и по света, и у нас.

Промискуитетът и актьорството все още са присъщо свързани заедно като стереотип за жените, които мечтаят да бъдат на големия екран. Спомнете си какво коментира режисьорът Иван Добчев по повод успехите на своя собствен студент Мария Бакалова.

Представете си също крал и кралица. Навсякъде извън шаха кралят несъмнено е по-могъщ от своята кралица и не е непременно наша вината, че подсъзнателно ни се налага това заключение. Напротив, случва се неволно, и точно в това е проблемът. Ние просто отразяваме героите, които сме виждали в медиите, и присъщите пристрастия в полово определените думи.

Езикът е пропит с история, най-вече с история, която не е била любезна към жените или малцинствата. Някои от остарелите думи вече са практически смешни: убийца, комичка, докторица, съдийка. Въпреки това, все още има някои термини, които не са напълно изчезнали от нашия и от световния речник – като актриса, баскетболистка, стюардеса, сервитьорка.

В съвременното общество, където все повече поставяме под въпрос разделението между половете, тези думи вероятно нямат бъдеще, поне не и със съпровождащата ги снизходителна конотация. Човек лесно може да завърти очи, твърдейки, че няма такава. Поне ако не е опитвал да като малко момиче да обясни на баба си, че си играе на рицар, или като студент на близките си, че обмисля да стане следовател, и не е видял ужас в очите им, че това не е работа за жена. Или ако не е обърнал внимание как при раздаването на въпросните награди „Оскар“, отличието за главна мъжка роля неминуемо идва като хедлайнер след статуетката за женска такава.

Ако не ми вярвате, пробвайте да кажете на някого, че следите женски футбол. Ако не ви се присмее, имате още една онлайн усмивка от мен. И дяволът, и дяволицата са в детайлите.

Вижте още:

„Чак пък всяка трета да е пострадала от насилие…“