Ако не за друго, да пътуваш като сама жена, се счита за доста рисковано начинание. Има ги всякакви – хора с лоши намерения, които ще те подмамят с кафенце, винце или пък с безплатен превоз от точка А до точка Б, за да те накарат да свалиш гарда и после да се възползват от теб. Сексуално и всякак. Така, тия филми сте ги гледали. Не сте гледали обаче филми, в които опасността не се състои в това да си 45 кила с мокри дрехи и да пътуваш самичка, а да пътуваш с някого, привидно безвреден като калинка, но който с поведението си представлява по-голяма опасност от гол мъж с престилка от мушама и трион в ръка.
Дали детето ви ще нападне и наръфа друго дете в парижкия Дисниленд, или гаджето ви ще събори на земята с един тупаник пиян англичанин в бар в Кемдън, понеже му е казал нещо на въпреки, човек никога не може да отговаря за постъпките на хората, с които пътува. Разбира се, и вие може да се сбиете в бар, но после, докато отрезнявате в ареста, трябва да се сърдите само на себе си, задето нещата са излезли извън контрол.
Обаче когато самият ти не си направил нищо противозаконно и въпреки това трябва да висиш в полицейския участък осем часа до „изясняване на обстоятелствата около противообщественото деяние“, вече разбираш защо пътуването соло е за предпочитане.
Бидейки абсолютен шедьовър на Бароковото изкуство, фонтанът „Треви“ е считан за един от най-романтичните културни артефакти в света. И понеже Милка е безкрайна романтичка по душа, реши да се излюска във фонтана посред бял ден, както си беше с дрехите и всичко, и само в последния момент успя да ми подхвърли раничката си „Hello Kitty“ с думите: „Дръж, че вътре ми е телефонът“.
Още когато като много млада гледала „Сладък живот“ на Фелини, решила, че един ден самата тя ще пресъздаде сцената, в която разкошната Анита Екберг мокри преливаща от черната рокля гръд под струята на фонтана пред смаяния поглед на Марчело Мастрояни.
В случая аз съм Марчело Мастрояни. А площадът около фонтана изобщо не е пуст като във филма, понеже не е след полунощ през юли 1960-а, затова и положението е г*з-връз-глава от туристи. Направо няма къде една монета да хвърлиш във фонтана (за да се върнеш пак), пък камоли жена с размерите на крава като Милка.
Докато тя сладострастно (както си се представя!) отмята мокри кичури коса под строгия поглед на надвесилия се над нея Нептун, хората не спират да я снимат. Някой на майтап ѝ подхвърля шише шампоан. На мен ми прилошава само като се сетя какво ще последва. А то следва много бързо.
Английският ѝ, разбира се, е толкова лош, че заповедта ѝ можеше и да означава „Веднага си намажете песто на маратонката“, но по заканителната поза на полицайката, Милка веднага разбира, че нещо не е наред и започва да се преструва, че просто си пълни водичка в празна пластмасова бутилка. За разхлаждане в жегата. Aма то и това било строго забранено.
Благодарение на глобата списъкът със забележителности, които трябва да се посетят, значително се свива. Слава Богу, отпадат обиколките с екскурзовод. Милка е склонна да спести входната такса още и за Сикстинската капела, вила „Боргезе“ и още няколко галерии, но за сметка на това да се отяде на пица и паста. Колизеума обаче остава, макар и без гид. Ще влезнем като обикновени туристи, а понеже тя е младолика, щели да я пуснат за 7, 50 евро – колкото е таксата за младежи до 26. Да, добре, а аз съм шведка.
Вижте още: Рим: Този град има кошмарен обществен транспорт, а да хванеш такси е ад
Но първо ПИЦА!
Добре, викам, дай да си вземем по едно парче ей от тая закусвалня и да ходим да гледаме камънаци, че отсега съм се изморила.
– А-а-а, не, не искам пица на парче. Искам в „Baffetto“.
– В къде???
– Ба-фе-тто, с две „т“.
Оказва се, че подмолната Милка предварително е изготвила и списък на заведения, в които да се храним. И не какви и да е заведения, а възможно най-популярните, такива, които сами по себе си се превърнали в туристически забележителности.
На път за пицерията… (Отварям скоба, за да кажа, че неправилно пишем на български „пицАрия“. Както и „Bar&Dinner“, между другото, но хайде да не започвам по лингвистични теми, че няма да се спра.) Та на път за пицерията, която, ама разбира се, че се намира на пъпа на centro storico*, пак започвам да предчувствам как ще се развият нещата. Изглежда много ми се е изострила интуицията покрай Милкините мечти, претворени в списъци. За по-напряко, в кавички, минаваме през Пантеона – за да го отметнем от списъка за деня. А и защото, като във всички други черкви, входът е без пари, информира ме любезно Милка. Качваме се в трамвай номер 3 до площад „Венеция“. Докато се возим, се опитвам се да потисна потиснатостта си, като броя жените с косми под мишниците.
Когато за първи път е видял Пантеона, или Ротондата, както му викат местните, Микеланджело си казал „брей, това трябва да са го направили ангелите“. А човеците са го развалили с присъствието си, бих добавила аз пет века по-късно.
Милка също не изневерява на вкуса си, който се доближава до този на Бритни Спиърс – облечена е с дънкови къси панталонки, които щедро разкриват целулитни натрупвания още от тийнейджърска възраст, и блузка, която обаче по-скоро прилича на горнище на бански. Естествено церберите пред входа я спират и ѝ казват на същия мелодичен, но почти неразбираем английски като този на полицайката от предния ден, че не е облечена подходящо, за да влезе в божия храм. Така че, ако обичате, синьора, отдръпнете се от опашката. Е точно такова ми беше предчувствието като тръгнахме да излизаме от хотела сутринта и я видях как се е пременила.
– Дай нещо да се прикрия! – моли ме Милка и тръгва да рови в чантата ми, докато с ужас наблюдава как човекопотокът безпрепятствено минава през входа.
– Имам само чадър, – казвам аз.
– Що пък ти е чадър на 40 градуса!
– Именно защото Е 40 градуса – да се предпазя от слънцето.
– Дай чадъра. Ще се скрия под него.
Пак я връщат.
Нито Ротонда се видя, нито нищо.
Вървим под палещото слънце около 700 метра (междувременно Милка започва да проумява важността на шапката с козирка и чадъра) и след десетина минути се озоваваме пред пицерия „Baffetto“. Прилича на квартален мини-маркет с размери пет на десет метра,. Има едно клюмнало, полуумряло от горещината растение, боднато в саксия пред входа, а също и опашка от, момент да преброя… 1, 2, 3, 4… 28 човека! Без и дума да каже, Милка храбро застава зад последните на опашката – двойка азиатци, които търпеливо чакат, забили нос всеки в телефона си.
– Извинете, хелоу, екскюз ми, – Милка потупва мъжа по рамото. – Само да кажа, че се редите на грешната опашка. Това НЕ Е корейски ресторант. Пица, пица се продава тука, не нудели, капиш?
Като го гледам как човекът я смразява с поглед, предчувствам, че тоя път няма да ни глобят, обаче като нищо ще ни набият с таекунодо.
– Милке, сериозно ли искаш да чакаме на тая жега не знам колко време, само и само за да ядеш пица точно тука? Продават пица на всеки ъгъл, да му се не види.
Въпросът ми предполага риторичност предвид температурните и други обстоятелства, обаче отговорът на Милка е едно кратко „Да, много ясно. Що? Ти бързаш ли за някъде?“.
Бързам си аз за погребението! Но понеже не съм хапвала нищо от бутилката просеко преди лягане предната вечер, та затова ще замълча. И ще продължавам да вися на опашката пред пустата пицерия като един тъжен и крайно изнервен черен сопол.
Но ако тогава си мислех, че едночасовото висенето права на опашка за една проста пица “Маринара” ми е проблемът, почакайте само да разберете какво се случи по-късно същия ден…
*Историческия център (ит.)
Вижте още:
