Ако опиташ да разкажеш сюжета на „Шекспир като улично куче“, няма да ти се получи. Ще прозвучи като клишето, което не е, като повторението, което не е, като злободневието, което не е. „Шекспир като улично куче“ е филм за гледане и повторно гледане, не е филм за преразказване, нито за лични анализи, гарнирани с апломб и патос, в стил какво е искал да каже авторът. Последното всъщност би било неуважително към самия него. Той го е казал ясно онова, което е искал да каже. И, нетипично за родното кино, без да употреби дори и една излишна или сложена не на място дума, нито мълчалива пауза, нито фалшива реплика.
Иначе „Шекспир като улично куче“ си има от всичко, което и ние си имаме в ежедневието си – от многото страни на тормоза в училище до тоталното скудоумие на реалити форматите; от наратива за приключилото без време детство и липсите на родителска фигура до лошото здравеопазване, продънената образователна система, малцинствата, нещастието да си стар в България, отношението към ЛГБТИ+ хората, начините да станеш известен или богат у нас… Всичко, поради което един таксиметров шофьор би казал „съсипа́ха я таа държава“, или ти самият би си го казал, когато поредната плочка след дъжд се обърне върху лъснатите ти бели обувки. Но без филмът да го мисли или казва. И без да има лъснати бели обувки.
В гледането си на българско кино самата аз се чувствам като улично куче.
Консумирам, каквото ми се подхвърли – понякога е недостатъчно, друг път е отровно, тенденциозно при това; най-често просто задоволява глада ми в краткосрочен план, но без да поиграе със сетивата. В редки моменти като този съм приятно изненадана да получа триумф за усещанията си.
В „Шекспир като улично куче“ ще видите „Терминал 1“, светла му памет – визирам бара, в който за последен път слушах Димо от P.I.F., не едноименния летищен, за който си мислим веднага след „съсипа́ха я таа държава“. Ще видите и ще си припомните онзи титаничен Захари Бахаров, около чието масивно и понякога инвазивно, а друг път интроспективно актьорско присъствие се въртяха вселените на „Дзифт“, на „Денят на бащата“, на постановките „Чамкория“, „Синът“ или дори „Спанак с картофи“, а не едноименният такъв, който към момента продължава да играе Иво Андонов и във „Войната на буквите“. Ще почувствате емоционално напрежение до степен на неудобство в болезненото мълчаливо и безименно присъствие на Меглена Караламбова – то сигурно ще ви жегне с името на човек, когото вие самите някога сте обичали и изпратили.
Ще видите също и първите големи роли на Владислав Стоименов, Елеонора Иванова и Васил Илиев (не, не онзи, по когото жалеят феновете на мутренското минало!). Големи като главни. И големи като Големи. За същите роли на комплексни тийнейджъри с красиви души актьори някой друг щеше да заложи хем на сигурното, хем на максимата, че „сексът продава“ и да избере актьори, прехвърлили 30-те с подходящо излъчване, като например Павлин Петрунов и Бойко Кръстанов, и, разбира се, произволна манекенка, която няма нищо общо с актьорството, за разлика от 10-ките момичета, които влагат битието си в НАТФИЗ, но пък носи продаваемо име. Валери Йорданов не е подходил така и изборът му се отплаща десетократно. Вярна на печатарските клишета, сигурно е хубаво да кажа, че този филм е „трамплин за младите актьори“, но ми е по-приятно и не по-малко вярно да кажа, че тези млади актьори са трамплин за филма.
Ще видите сцени, които деликатно ви водят в уж друга посока, преди да разкрият истинския си смисъл. И самостоятелни микро истории, разказани от камерата на Борис Славков единствено чрез прехода между птичия поглед над каналите на една анонимна София и недискретната смущаваща интимност на близките планове. Ще видите суровата искреност на една истинска история, която няма да ви крещи в лицето нито с агресивен, мачистки патриотизъм, нито с претенциозно и клето сиромахомилство, и това може би ще ви се случи за пръв път в последните десет години. Филм без маска и без грим, озъбено свирепо… куче.
Не на последно място, ще видите филм, който е релевантен към всеки млад човек в България.
Понеже, по един или по друг начин, ние тук така порастваме – някъде в спектъра на парадоксите между изкуството и уличния бой, с насинени тела и души, и някаква дълбоко скрита наша си версия на Шекспир в сърцата.
Гледах филма за пръв път на фестивала „Златната роза“ в края на отминалото лято, гледах го отново и вчера и точно както преди няколко месеца продължавам да вярвам, че истинският победител на фестивала беше той. Обра куп други награди – за режисура, за сценарий, за най-добър филм според Младежкото жури на фестивала, награда на Съюза на българските филмови дейци, тази на град Варна и, разбира се, за ролите на Владислав Стоименов и Васил Илиев. Победителят „Майка“, разказващ една забележителна история по банален начин, обаче надделя за голямата награда над една ежедневна история, разказана по забележителен начин. Тогава, в края на септември, във всяка от благодарностите си след шестте награди, Валери Йорданов показа различна страна от себе си и вълнението му беше удоволствие да се наблюдава. Впечатли ме с автентичността и непремереността на реакциите и с посланието да не чакаме единайсет години, преди да реализираме идеите си, както той самият е направил за филма. Не чакайте дори и единайсет дни, преди да го изгледате. Новата ми страст е да го показвам на приятели и да наблюдавам реакциите им.
Преди повече от десет години именно Валери Йорданов в постановката на Морфов „Хъшове“ ме накара най-после да разбера онази творба „Немили-недраги“, която в училище бяха ми представяли като възторжена, възхваляваща, патетична. А всъщност се касаеше до друго – че идеализираните образи са хора, и не са идеални, и някои от тях могат да са герои, а други предатели – досущ като в един Народен театър. И най-вече до това, че ако има нещастието да живее достатъчно дълго, Бръчков рано или късно се превръща в Македонски. И сега пак Валери Йорданов ми доказва, че всъщност не е задължително да става така. Изкушаващо е да си помислиш що за явление от световна величина би излязло от многопластов и суров творец като него, ако се беше родил на „по-правилно“ географски и продуцентски място. Изкушаващо е и да си кажеш „пу, как пък късметът да няма значение“. С „Шекспир като улично куче“ обаче самият той изобщо не казва това. Играе най-добрата възможна комбинация със заровете, които са му раздадени. В крайна сметка, „това е моята улица“.
Вижте още:
За вандализма, цензурата и принадлежността върху стените и паметниците
