Първо беше българското предложение за наградата „Оскар“, после не беше българското предложение за наградата „Оскар“ (понеже английската реч надвишава допустимите за международен филм 50%), после получи наградата „Златната роза“ за пълнометражен филм на юбилейното 40-те издание на фестивала във Варна, белким ей тъй, за утеха, въпреки наличието на най-малко един по-достоен претендент (в лицето на „Шекспир като улично куче“ на Валери Йорданов, който в общи линии обра заслужено кажи-речи всички останали награди, освен голямата).
Филмът „Майка“ на Зорница София, при всичките си безспорни плюсове, за мен си остава живото доказателство, че качеството на една история и качеството на разказването ѝ не е задължително да се припокриват.
Три за (не)щастие, понеже това е третият ми опит с работата на режисьора, а уж след „Мила от Марс“ и „Воевода“ си бях обещала да не си го причинявам повече. Същите протяжни погледи, мелодраматични мълчания и тъжни погледи в безкрая разнообразяват претенциозно фалшив диалог, който за пореден път звучи по начин, по който човешка реч не е звучала, не звучи и никога няма да звучи. Да беше художествена измислица – иди-дойди. Фрустриращото обаче е, че филмът разказва една забележителна, вдъхновяваща реална човешка история по познатия вече претенциозен и престорен начин, напомпан с показна емоция, която се очаква да асимилираш напълно буквално. На теб на 25-ата минута ти се е отщяло и от филм, и от живот, и от фестивал, и от всичко, а всъщност най-ценните мигове от разказа предстоят едва преди дългоочаквания му след близо два часа и половина родилни мъки край.
Сама по себе си историята е толкова задължаващо силна, че ти като зрител усещаш, че нямаш моралното право филмът да не ти хареса. Лично мен това ме кара да го харесам още по-малко – подобна историята може да се разкаже така, че да те отвее. Обаче не е разказана така.
„Майка“ проследява историята на театралния режисьор Елена Панайотова и театралната програма, чрез която тя приобщава, развива емоционалния и духовен свят и променя към по-добро живота на деца, лишени от родителска грижа в казанлъшко село, а по-късно – и в далеч по-непознатата и неочаквано предизвикателна за нея среда в Кибера, Кения, където местните деца имат още по-драстична нужда от положителен модел в живота си и от човек, който няма да се откаже от тях и да ги изостави. Всичко това е разказано в сумарно не повече от 40 минути в общия безкрай на лентата, тъй като остатъкът ѝ е посветен на факта, че Панайотова мечтае да има свои деца, но, за съжаление, се оказва, че по естествен път това няма да се получи. След десет минути гледане на филм, ние зрителите вече добре знаем, че той се казва „Майка“, защото героинята ще преоткрие майчинството като много по-широко понятие от това просто да родиш свое дете, и че ще излекува своята собствена травма, докато лекува травмата на безброй други. Сценаристът и режисьор обаче очевидно не вярва в умствения ни капацитет и ни го повтаря периодично, натрапчиво, сълзливо и директно до сами края на творбата, за да не би случайно ние да не сме възприели. Всъщност, гледайки, човек може да бъде оставен с непоклатимото и донякъде пораженческо впечатление, че единствената причина човек да помага на другите, би била той самият да изпитва дълбоко лично нещастие, което ми се струва крайно погрешно и егоистично като мисъл.
Основният проблем е, че „Майка“ не разказва автентичната история на Елена Панайотова, а историята за това как Зорница София вижда ролята на жената в света и женските персонажи изобщо. Шевици, бели фусти, и фолклорна фюжъния отново се развяват като вчерашно пране и в този неин филм, макар и, в интерес на истината, да трябва да ѝ признаем, че се случва далеч по-малко, отколкото в „Мила от Марс“ и „Воевода“ (за „Прогноза“ не знам и не възнамерявам да разбера при никакви обстоятелства, освен ако не ми се случи онова, което на героя на Малкълм Макдауъл, когато го превъзпитаваха в „Портокал с часовников механизъм“).
В ролята на Елена, актрисата Дария Симеонова прави една запомняща се роля със силно екранно присъствие, което, при този сценарий, е херкулесов подвиг.
Единственото, което куца и липсва, е химията между героинята ѝ и нейния партньор (в ролятата Леон Лучев от Хърватия) – наблюдавайки тези двама персонажи на екран, човек не би си и помислил, че в подобна атмосфера може да се предизвика оргазъм, или дори ерекция, камо ли пък да се зачене дете. Двамата предимно си отправят триминутни погледи в очите, или си разменят дълги и естетически неприятни целувки, а понякога тя просто си лежи по цици известно време върху някое родопско одеяло, без това художествено решение да има някаква конкретна роля за сюжета, освен да демонстрира напредничавостта на продукцията.
Диалогът в двойката е на ниво и в стил (тук преразказвам по памет и не претендирам за цитат, а само за общото си настроение от филма):
– Утробата ми копнее за рожба.
– Що да сторим, че излезе ялова? Божа работа било…
Ама на английски, разбира се, понеже при все самодивските кошули и народни мотиви, във филма има не повече от 10-12 изречения на български, в което само по себе си няма нищо нередно, но не знам кому изобщо е хрумнало, че това може да мине за чуждоезиково предложение за „Оскар“.
В първата половина на филма, която се развива в България, около 10 минути са посветени на децата от казанлъшко и динамиката на творческата работа с тях, за съжаление, предимно през очите на възрастните. Казвам, за съжаление, защото през кратките си появи и с искрените си детски отговори на въпроса „за какво мечтаеш“, тези дечица, предимно представители на малцинства, казват много повече, отколкото целия филм с все артаджийските му кадри и многозначителните му мълчания, взет заедно. Автентични са, излъчват енергия, не се преструват. През остатъка от този композиционен отрязък героинята гледа скръбно в автомобил, на маса, в гора, до прозорец, в храсти, на балкон, до друг прозорец, на сцена, зад сцена, на телефонната слушалка, и, разбира се, отново до прозорец. (Аз през това време гледам скръбно на седалката си. Толкова мелодрама намирам за достойна само за сапунен сериал.) Тя лежи с вдигнати крака до стената с цел по-лесно зачеване, плаче и повтаря колко много иска дете, много повече пъти отколкото е достойно от страна на филма спрямо нея самата, защото, да, зрителите отдавна, мнооооооого отдавна сме разбрали откъде идва болката ѝ и изпитваме емпатия към нея, но сценаристът и режисьор изключително много държи да изпитваме и съжаление, та и малко досада, към един иначе наистина достоен и смел човек, който може вместо това да вдъхновява и да буди възхита.
На средата щеше да е добре да има антракт като в театъра и операта, защото гледащият вече си има нужда от почивка.
Разгеле, оттам нататък става по-добре. Просто виждаме повече история и по-малко лични интерпретации на режисьора.
Може би най-безспорното преимущество на филма е, че правдиво отразява лицемерния хуманизъм в жалостивото отношение на западния човек към така наречения трети свят. Кратко, ясно и безмилостно разказва за онази престорена загриженост да отидеш при страдащи хора, да се щракнеш за социалките, да си помислиш „ау, много тъжно“ с подтекст „добре, че не на мене“, евентуално да поиграеш малко с децата, лишени както от адекватна родителска грижа, така и от възможността за удовлетворяване на някои от базовите им жизнени нужда, след което да ги оставиш обратно на самотата им и да си кажеш „ей, аз съм баси добрият човек“. В това прегрешение всички ние, онлайн защитниците на социални каузи и консуматори на десет пъти повече вещи, услуги и удобства, отколкото са ни нужни, в по-голяма или в по-малка степен сме виновни, макар и да е трудно да го признаем пред себе си. Още повече се отнася то до корпорациите, институциите и всички други концентрации на капитали, за които е предостатъчно да финансират краткосрочен проект, да вдъхнат известна надежда у местните хора – толкова, колкото им е нужна да подготвят прочувствена маркетингова комуникация на самите себе си – и да си тръгнат, за да говорят с чаша шампанско в ръка за развитие и устойчивост.
Филмът, между другото, също не прави изключение. Когато разказва за африканските деца, той доста по-задълбочено се спира на негативните им преживявания и на някои от, съжалявам, че ще го кажа, но варварските и нехуманни обичаи и вярвания на местните общности, отколкото на потенциала им, на характерите и възможностите им и на промяната в тях, която човешката грижа и досегът с изкуството и обичта им донасят. Гледан от човек, който по принцип е негативно настроен към различните и не е запознат с отделните култури и с проблемите на различните общества поне в относителна дълбочина, така разказаният сюжет би могъл да го накара да утвърди своите расистки убеждения, вместо да ги трансформира, наблюдавайки практическата полза от работата с хора и възможностите на интеграцията. „Ау, тука едни получовеци си изнасилват собствените деца“ – мисълта му ще протече приблизително така. И няма да ги иска тия хора в нашата прекрасна европейска цивилизация, както и до момента.
Изводът от цялото повестование иначе е ясен.
И освен това е верен: майчинството не започва, не свършва и не се изчерпва с биологичното раждане, далеч по-огромно, комплексно, предизвикващо почти до невъзможност, далеч по-осмислено, по-жизнеутвърждаващо, по-мащабно е. Щеше да е хубаво, ако бяхме оставени да си направим този извод сами, вместо той да ни се набива и преповтаря наготово през цялото време, като китайското мъчение с капката, която ти капят периодично върху челото, докато полудееш.
А децата по света си приличат повече, отколкото се различават. Виж, на това можеше да се наблегне повече.
Който и да беше решил да екранизира тази история, не би могъл да не си дава сметка, че тя е продаваема. Емоционалните ѝ скокове и нюанси идват от самата нея, независимо от сценария и режисурата, а понякога, както в случая, и въпреки тях. Тази история ще се гледа. Както и да е разказана. Ще печели награди. Както и да е разказана. Щеше да се хареса много дори и на Холивуд – ако някои мелодраматични мълчания бяха заменени с българска реч – понеже там посланието от доста време насам е по-важно от качеството. А тази история има забележителното свойство посланието ѝ да е хем стойностно, хем холивудско едновременно. Именно заради това тя заслужава да беше разказана по-добре, нещо повече: да беше оставена сама да разказва себе си, което обаче би означавало един режисьор да остави на заден план личната си суета.
На финала виждаме самата Елена Панайотова, която с няколко изречения ни разказва поантата на историята си и този миг е жив, прекрасен и истински (не, не само защото филмът най-после приключва!). Можем да направим изключително отчетливата разлика между престорено и същинско чувство. Появата на Панайотова зарежда с топлина и може да накара да си помечтаем какъв съдържателен шедьовър би могъл да е този филм, ако беше два пъти по-кратка документалка с фокус върху децата и върху начина, по който изкуството ги променя. Понеже това е ценното, а видяхме от него твърде малко.
Излъгах в заглавието. Този филм не трябваше да е имейл. И не можеше. Просто щеше да му се направи услуга да не е поза, нито лична интерпретация. Да бъде историята за децата, които Елена Панайотова променя, и историята за нея, която да се разказва сама през тяхната. Светът на Елена Панайотова и на тези забележителни деца е по-богат и стойностен от това за пореден път да видим как изглежда светът според Зорница София.
Вижте още:
Зомбита и секс до дупка: филмите, които не са съвсем за пред деца
