Този въпрос поставя още в трейлъра си новият филм „Момичето на Милър“ с участието на Джена Ортега и Мартин Фрийман. Още преди излизането си по кината заглавието предизвика бурна реакция, заради подбора на актьорите и възрастовата им разлика.
Това обаче не е поредната лолитска история.
Режисьорската Джейд Хейли Бартлет е и автор на сценария, като е съвместила тези две роли невероятно добре. Напоследък рядко се срещат филми с такъв поетизъм в изказа и завладяващ подбор на думи.
Краят е оставен отворен, а зрителят – с доста морални дилеми. Въпреки че всичко е представено изключително неутрално, повечето хора, гледали филма (или не) доста бързо като че ли започват да симпатизират на едната или на другата страна, в зависимост от собствените си разбирания и ценности.
Всъщност на прожекцията, на която бях, една двойка си тръгна по средата на филма, точно в най- пиковия момент. Изглежда им стана неудобно… или се почувстваха гузни. Чу се едно „Извинявай“ от мъжа, който преди филма дойде на бегом до касите и беше първият, закупил билети.
Това обаче не е причината една седмица по-късно този филм още да ми се върти в съзнанието.
Не ме разбирайте погрешно, далеч не твърдя, че е невероятен, феноменален или за нищо на света не бива да го пропускате, но факт е, че ме накара да се замисля.
Горе-долу откакто бях на 3 годинки. Цялото си детство прекарваме, чудейки се как да пораснем по-бързо, да бъдем големи, независими, свободни… А остатъка от живота си прекарваме, чудейки се как да върнем и съхраним детското в себе си- любопитството, вярата, че всичко е възможно, чистотата на душата.
Според някои теории 27 години е преломен момент в нашия живот и всъщност до тогава още сме в „детския“ етап или период от живота си. Всички знаем за „Клуб 27“. Някои така и не успяват да преминат този момент и си остават завинаги млади. В България пълнолетие навършваме на 18, в САЩ на 21, но мозъкът ни не е напълно развит преди 25-ата ни година.
Все пак животът си тече и в зависимост кого питате, може да ви каже, че на 27 сте преполовили живота си и ви е твърде късно да имате претенции, че не сте съзрели напълно.
Ясно е, че не числата определят нивото ни на зрялост и развитие, въпреки че опитът понякога си казва думата. Народът не случайно е казал: „Не питай старило, а патило“. Понякога обаче упорито отказваме да се поучим от опита си и повтаряме едни и същи грешки и модели от години. Именно в такава ситуация е поставен и героят на Мартин Фрийман в „Момичето на Милър“.
Помните ли първия път, в който се сблъскахте с реалността?
Но не онази реалност, която сме свикнали до болка да описваме като „трудна“ и „жестока“. По-скоро онова осъзнаване, че всичко е във вашите ръце, че никой няма да дойда да ви спаси.
Джена Ортега се въплъщава в ролята на младо момиче, което е силно вдъхновено и здраво стъпило на земята. И поставя главния герой в невъзможна ситуация, в която изборът му е да израсне или да затъне. Онзи божествен избор, който ни е даден – нашата свободна воля, защото избор винаги има, дори и да не изглежда така.
Всъщност колкото повече обвиняваме обстоятелствата или другите, толкова повече влизаме в позицията на жертва и отказваме да поемем отговорност за собствения си живот. Което в по-голямата част остава незабелязано и минаваме през капките, но има такива ситуации, които ни принуждават да дадем отговор.
Това не е филм само за израстването, но и за любовта. Да дадеш на някой шанс да надскочи себе си, е израз на любов. От там нататък обаче топката е в неговото поле. Когато обичаме някой, можем само да се надяваме, че ще направи най-доброто за себе си.
Според „Момичето на Милър“ това е да искаме и да се опитваме да достигнем целите си, но без да търсим извинения за изборите си. И поемайки отговорност за действията си.
Вижте още:
„Защо не искам да порасна“ – изповедта на момчето