Също както напористата Патриция Реджани среща чаровно неловкия Маурицио Гучи още в началото на „Домът на Gucci“ и видимо си мисли „Искам деца и модна империя от този мъж“, вероятно и Ридли Скот си е казвал „Искам Оскар от този филм“, докато работи по него. Същото си е казвала и Лейди Гага. Същото си е казвал и Джаред Лето. Макар че, ако изобщо някой има основанието за подобни претенции, това е Адам Драйвър. Но на кого в съвременността, по дяволите, му пука, за въжделенията на най-тихия и възпитан в стаята?
„Домът на Gucci“ е приятен и гледаем.
Изобщо не би бил разочароващ, ако над него не тегнеше гъст облак от хипер очаквания както над чисто нова политическа сила на избори у нас. Ако сега трябваше да избирам обаче, бих предпочела да го гледам по пижама с пица у дома, отколкото два часа и четиридесет минути да се въртя нервно на седалката си в Зала 1 на НДК и от време на време да хвърлям по едно око на резултата от мача между Ювентус и Аталанта.
Буквалният превод на заглавието му, което очевидно би трябвало да е „Династията Гучи“, стои като работа на Google преводача. Ако името Гучи не говореше красноречиво само за себе си, човек би останал с впечатлението, че Ридли Скот ще ни разказва за оспорвана делба на съсобствен имот пред окръжния съд.
Филмът е пример за това как ако извадиш всички възможни лакомства от хладилника си и ги наредиш върху тесто за пица, тя ще стане вкусна, но никога няма да бъде онзи виртуозен пир за сетивата, който италианците постигат само с малко домати, щипка пресен босилек и няколко кръгчета биволска моцарела. В „Домът на Gucci“ има от всичко по малко, но от нищо достатъчно – криминале, хумор, романтика, пародия, мода, Италия, семейна драма, биография, бизнес, мистика. До самия му финал не мога да реша къде е центърът, кое е водещо. Не са могли и създателите му.
Ако в клас ни попитат какво е искал да ни каже авторът, изглежда сякаш е искал да се похвали, че познава брилянтни актьори.
Не че няма защо.
Макар и с голям нос и дебел задник според родния корифей на жокерите Асен Блатечки, в ролята си на Патриция Реджани Лейди Гага отново ни демонстрира, че не умее да не бъде забележителна. Героинята ѝ успява да се покаже като нахална, забавна, нежна, отчаяна, безскрупулна, наранена, агресивна и объркана, колкото само една прагматична и свръхамбициозна жена може да бъде, когато чувствата ѝ дадат разсейки в разума.
Като Маурицио, Адам Драйвър е празник за актьорската професия, като гради образа си с малко думи и действия, без театралничене, пушеци, викове, жестикулиране и гримаси. Романтичната дървенящина на героя му в началото ме кара само да се радвам, че Колин Фърт е бил прекалено възрастен за още една такава роля. Това, което има да ме уведоми с деградацията на образа си, е, че властта и парите развалят. Уведомява ме така, че да му повярвам, но има ли някой, който не предполагаше, че работи по този начин?
Макар и убедителни поотделно, двамата герои не са твърде реалистични в развоя на любовта си. Един ден той просто отива при нея и ѝ съобщава нещо, което накратко звучи като „Сценаристите ми казаха, че вече не те обичам“.
Единствената секс сцена между двамата ме кара единствено да се надявам, че никой никога и никъде по широкия свят не прави, не е правил и няма да прави секс с показания ритъм и темпо на някогашната ми повредена полуавтоматична пералня, когато центрофугира.
„Всичко добре, ама кой беше Джаред Лето?“, пита приятелка на излизане от залата.
В ролята на изиграния от Лето Паоло Гучи е заложено именно на този ефект. Но само на него. Пълничкият, грозноват и глуповат ексцентричен бездарник Паоло е всичко, което познаваме от миймовете за италианци, създадени от хора, които не са стъпвали в Италия. Той наиииивно ръкомааааха и се паааали, поставя се в нелоооовки ситуаааации, и със сигурност никой шофьор не би искал да го види как паркиииира. След Уинстън Чърчил на Гари Олдман, и Дик Чейни на Крисчън Бейл, и Джордж Буш – старши на Сам Рокуел, гримът до неузнаваемост вече не вдига филмите на всичко коз, а най-много на пика.
Епизодичната роля на Джеръми Айрънс обаче определено облагородява „Домът на Gucci“. Не че извън една-две остроумни реплики персонажът му допринася с кой знае какво за дълбочината на сюжета. Просто Джеръми Айрънс е актьор, чиято поява би могла да внесе аристократична класа и на сватбата на пенсиониран футболист от „Б“ група и застаряваща плеймейтка, която се провежда на „Свети Влас“, но извън активния туристически сезон, и пее Радо Шишарката. При вида на Айрънс на екран винаги се тревожа достатъчно стилно ли съм се облякла.
Ал Пачино е Ал Пачино. Но само по себе си това не е гарантиран пропуск за каймака на киното. Помните ли „Ирландецът“ на Скорсезе? Ако го помните, съжалявам.
Салма Хайек искрено радва и забавлява. Изиграната от нея гадателка Пина се появява като Deus ex machina в помощ на сценаристите в повечето моменти, когато не им се е обяснявало по-софистицирано какво и защо точно се случва в този миг. Хайек дава вид на човек, който е достатъчно успял, че да си позволи да изиграе някаква роля само за удоволствие. И личи, че я играе с удоволствие.
Нито една сцена, нито един кадър, нито една реплика от „Домът на Gucci“ не е достатъчно главозамайваща, че да не спиш цяла нощ в размисли за филма.
Липсва ефектът „уау“, липсва онзи „х-фактор“, който ни кара да се влюбваме в някого, да гледаме и слушаме нещо на реплей, без да можем да обясним защо. Нужно ли е обаче винаги да го има? Струва си да го гледаш, защото е разпускащ, приятен и не твърде дълбок. Поднесен е като за всички зрители, които биха влезли в кино салон, само ако и защото имат връхна дреха с логото на бранда в заглавието. А и историята на този бранд всъщност е не твърде позната и сравнително интригуваща. Заслужава си да гледаш „Домът на Gucci“. Дори и за да не ти хареса.
Една дама ми споделя впечатление, че посланието на филма ѝ стои като това на романа „Тютюн“. Съгласна съм, но с една уговорка – романът „Тютюн“ е къде-къде по-добър, а не го твърдя от криворазбран патриотизъм.
В социалните мрежи от години циркулира следната шега: „150 милиона долара. 3 екипа. 3 локации за снимките. Еми, глобуси, мечки. … България, замунда, gudeto1982: „Serial4eto stava.“
Без претенции да съм Пина, предвиждам, че за настоящата година „Домът на Gucci“ вероятно ще е онова предложение за Наградите на филмовата академия на САЩ, което си тръгва с безброй номинации и максимум една-две статуетки в маргинална категория. Опасявам се, че оттам нататък в колективната зрителска памет филмът ще последва съдбата на „serial4eto“.
Вижте още:
