Писмо до вас, дългоочаквани мои деца

| от Решми Хазра Рустебакки* |

Мили бъдещи деца,

Очаквам толкова дълго вече вашето пристигане. Имах много време да помисля как искам да бъда с вас и на какво искам да ви науча за света. Животът е толкова различен от това, което беше, когато бях на вашата възраст, но също и аз бях безкрайно различна, когато бях на вашата възраст. Трудно е да преценя дори откъде да започна.

Вие не сте аз

Баща ми често ми казваше, когато бях дете, че трябва да стана педиатър. На около 8-годишна възраст му казах, че искам да бъда актриса. Tой ми каза: „Това можеш да го правиш като странична дейност! Какво мислиш за доктор през седмицата и актриса през уикендите? Можеш дори да станеш педиатър, след като толкова много обичаш децата, нали? “

Имах толкова много моменти, в които не знаех коя съм или какво искам, защото каквото и да поисках, беше заменяно с онова, което баща ми искаше. Тогава не осъзнавах, но в мен се надигаше бунт. Баща ми не беше жесток към желанията ми, но винаги трябваше одобрението му и в нашето домакинство то означаваше много.

Така че в началото на живота ми на възрастен, си мислех, че той е прав и всички мои решения са лоши или погрешни.

Когато станах на 30 години най-накрая започнах да си задавам въпроси за това какво харесвам, искам и от какво се нуждая. Разбрах, че отговорите не съвпадат с онова, което той иска. Беше трудно да избягам от влиянието му.

А вие, надявам се, винаги ще знаете, че сте си самите вие.

Не искам нищо друго за вас, освен да живеете автентичен живот.

Надявам се да намерите нещата, които събуждат страстта ви. Надявам се, че ще намерите работа, която има значение за вас и няма ви изтощава прекалено много, така че да не можете да се насладите на семейството си, когато се прибирате. Надявам се да определите какво е семейството според вас! Не трябва да сте омъжени или дори да сте влюбени. Просто бъдете верни на себе си и аз всеки ден и ще се вълнувам за вас.

Водете живот, изпълнен с емпатия

Светът е сложен и труден. И много хора страдат. Бях научена да бъда подозрителна и да мисля, че всички се опитват да ме прецакат по един или друг начин. Това е уморителен начин на живот. Не ви моля да бъдете наивни, но ако сгрешите, отдавайки доверието си, никога няма да ви укоря за това. Някой ден може да се нуждаем някой друг да прояви емпатия към нас. Разпознавайте тези моменти като шанс за излекуване.

Нека не ви тревожи крайната цел

Пораствайки, имах представа за това какво какво е редно да мисля. Имах представа за това какво искам да правя и знаех, че това което искам, е да се омъжа и да имам бебета. Не се тревожех особено какво ще се случи след като постигна това или как да го постигна, но имах ясен план.

Когато останалата част от живота ми започна да се запълва, установих, че тревожността ми е извън контрол. Бях толкова фокусирана върху крайния резултат, че наистина не знаех как да спра и да оценя процеса.

Стресирах се, след като се омъжих, защото не изкарвах достатъчно, за да гледам деца, нямах работа със здравно осигуряване и нямах „правилното“ детство. Но когато погледна назад от днешна гледна точка, осъзнавам, че не е било писано да знам всички отговори тогава. Баща ви и аз тъкмо се бяхме оженили! Нямаше правила. Повечето хора, които тъкмо са сключили брак, нямат кой знае какви планове, така че защо аз трябваше да бъда различна?

Животът не е за крайния резултат. Крайният резултат може да бъде интересен понякога – или не. Но винаги пътя до целта е онова, което има значение. Някога ми харесваше да слушам историите на родителите си за техните младоженчески дни и за това колко малко пари са имали и как в крайна сметка са успели да намерят начин всичко да проработи.

Сега, когато ви очакваме, съм способна да намаля скоростта и да мисля за процеса. Това очакване беше толкова дълго (вече около три години), но вашия татко и аз се забавляваме много – дори имаме куче, което ни радва без край. Сега виждам, че пътя до целта е магичен и преживявам повечето дни в моменти на дълбока и силна радост, което е много по-важно от това какво ще стане накрая. Надявам се да научите да цените тези моменти.

Нищо в света не е черно-бяло

Някога толкова много се притеснявах дали ще отида в колеж и след това дали ще направя магистърската теза, че забравих да се запитам дали това е, което си струва. И за да бъда честна към по-младото ми „аз“, много от нещата си струваха. Срещнах баща ви, когато се дипломирах, и си създадох дългосрочни приятелства. Но имаше също така и много ненужна болка, защото се опитвах да отговарям на чужди изисквания.

Ако решите да не посещавате колеж след гимназията, това ще бъде вашия избор. Ако решите да го направите по-късно, също ще бъде ваш избор! Нищо не е окончателно и нищо не отминава в следващия момент. Независимо кой път ще изберете, той ще бъде правилен за вас в дадения миг. Всичко може да се промени с течение на времето, всичко може да бъде такова, каквото вие искате да бъде.

Сега прекарвам голяма част от времето си в занимания с градината – нещо, което не съм учила в класната стая. Използвам само някои от знанията, които съм получила в училище. Но това не означава, че не си струва – означава само, че използвам само онова, от което се нуждая, когато се нуждая от него.

Бих искала вие да сте способни да мислите отвъд черно-бялата схема.

Ако нещо е добро, то може също така да бъде и лошо. Ако нещо е лошо, то може да бъде и добро. Нещата може да бъдат верни едновременно. Най-важното е да правиш онова, което ти се струва правилно в момента. Това е всичко.

Това писмо е само за да ви кажа, че ви обичам много. Ще се постарая сериозно да ви опозная като такива, каквито сте, и да се наслаждаваме на живота си. Нямам търпение да се срещна с вас и да започнем заедно своето пътуване!

* Решми Хазра Рустебакки живее в Чикаго. Тя не е майка все още, но със съпруга й очакват с нетърпение да увеличат семейството си и да практикуват родителство, изпълнено с любов и емпатия. Текстът й е публикуван в майчинския сайт Тheeverymom.com.

Писмо до дъщеря ми

 
 


Повече информация Виж всички