Преди няколко години трябваше да отида в Южна Америка за един месец. Очаквах пътуването, както човек очаква вадене на мъдрец. Знаех, че в началото ще е гадно, в средата също, а вероятно и в края, но се надявах цялостният спомен за пътуването да е добър. Така и стана.
Преди месец пък се озовах на старта на друго пътуване – забременях. Осъзнатото начало на всяка бременност, знаете, започва в тоалетна. Когато видях двете напикани черти, започнах да повтарям в полусвяст „О, Боже“. Добре е, че тоалетната беше в клиника и веднага отидох при личния ми лекар да ми премери кръвното.
Подходът ми е същият като за Южна Америка. Очаквам да е гадно в началото, в средата и в края, а вярвам, че след края е началото на истинския кошмар.
За момента прогнозите ми се сбъдват. Не мога да се оплача от значими физически неразположения, но страховете ми се трупат като сняг от ония големите зими едно време.
Представям си, например, как през лятото ме ухапва змия, и детето се ражда с главата на мъжа ми и змийско тяло. Убедена съм, че никога повече няма да облека нормална дреха, че ще надебелея с 50кг и след като се роди бебето ще се превърна в хелоуинско зомби, което мрази детето си и се влачи с разбридани блузи, омазани в кърма. Или че не успявам да спра вечерното червено вино и бебето ми се ражда с нос на капиляри и хълца на вино, мъжът ми гордо го поема и пръска с Biokill винарките около него, а във вестниците пишат „Жена превърна матката си в бъчва“.
Чувала съм, че бременността е един от най-щастливите периоди в живота на една жена. Че хормоните се грижат бременната да е кълбо от щастливо очакване и еуфория, а всички около нея й правят път, разтриват й краката по всяко време и я галят с пауново перо.
Истината е, че еуфорията ми убягва. Знаех, че ще плача заради хормоналното торнадо, но мислех, че ще плача на сцената, в която майката на Бамби от едноименното детско на Дисни умира. Всъщност плаках на „Shape of you“ на Ед Шийран, защото реших, че никога повече никой няма да флиртува с мен, тъй като след няколко месеца ще се превърна в пращяща от мазнини белуга с обезобразено лице. Вероятно добрите майки ще кажат, че чудото да бъдеш майка си струва, дори след това да се превърнеш в неугледна косатка с IQ около 10, но за момента не го вярвам.
Очаквах и че ще заспивам като нарколептик и наистина…но не очаквах, че ще се будя по десетина пъти на нощ да извървявам Керуакския дълъг път до тоалетната.
Очаквах, че ще се ядосвам на мъжа ми в моментите, в които ми се гади и ще го обвинявам, че е гадно, плодовито копеле. Но не очаквах всеки път, когато посръбва и преглъща чай, да ми се приисква да взема една секира и да го посека като Хрътката от „Game of Thrones“.
Очаквах, че в 5 сутринта ще поръчвам на съпруга ми да ми достави мигновено череши, натъпкани в бременна скарида със сос от нони, при което той ще тича до пазари от близки и далечни страни, за да ми ги достави, след което ще бъда доволна. Уви, не очаквах, че ще ми се яде само шкембе чорба и неистово ще ми се пие тъмна бира, която мога да си взема от магазина под нас, но не мога да я изпия.
С интерес следя в „На кафе“ темите за прееклампсията, гестационния диабет, синдрома на Даун и видовете смърт по време на раждане, но идеята, че ще имам лека бременност, ще родя здраво и готино дете и ще се чувствам щастлива, докато то ми се усмихва беззъбо, просто отсъства от мозъка ми.
Все пак, разчитам на биологията. И вярвам, че ако всичко е наред и родя нещо с главата на мъжа ми и змийско тяло, ще го обичам така, както не съм обичала преди. Но дотогава има много време.
