Не съм го очаквала, не съм си го представяла и в най-смелите си мечти. Но ето, преди няколко дни, при поредното ми лягане в леглото ЕДВА в 9 часа, стискайки ръчичката на детето, осъзнах, че съм се променила.
Безвъзвратно. И не само като навици. А и като личност. И понеже очевидно личността не е нещо кой знае колко важно за един човек, ако е жена (виж резултите от изоборите в САЩ, за да разбереш какво имам предвид), ще добавя, че съм се променила И като жена.
Ето в какви аспекти:
Правя всички тези неща, защото просто се налага, а не защото съм жена. Разберете, не ми е приятно да ги правя, колкото и да се вменява, че това са женски задължения. Готвя, защото трябва да се яде, но и защото е по-евтино (виж точка 7). И подреждам играчки по три пъти на ден, защото няма кой друг. Това е три пъти повече, отколкото подреждах, когато нямах дете. Пускам миялна машина 2 пъти на ден и чистя с прахосмукачка поне веднъж седмично. Няма да казвам колко пъти на ден пускам пералня и сушилня, защото тези леки упражнения изобщо не се броят на фона на всичко останало, което трябва да се прави, когато се грижиш за дете или деца.
Вижте още:
Когато се налага да приспиваш малко дете, шансът да започнеш сама да заспиваш между 8 и 30 и 9 и 30 часа е твърде голям. Е, започнах. И вече не мога да спра. Ако по някаква случайност не съм заспала в 9 и 30, така ми се доспива, че не мога да стоя права. В резултат на това и ставам рано – понякога преди 7 часа. Това е хубаво, защото сутрин мога да правя каквото си искам, без някой да ме дебне… И знаете ли какво правя: оправям съдомиялната, подреждам дрешки по рафтовете и мисля какво ще направя за закуска… Аз като ви казвам, че съм се променила…
Самата аз не мога да се позная. Никога не съм била организиран човек. Дори съм адски хаотична и спонтанна. Поне бях. А сега ми се налага да бъда супербърза и адски съсредоточена във всяка една отсечка от надбягването, наречено ежедневие. В магазина пазарувам скоростно и дисциплинирано, сякаш съм бот, който има зададени периметри, извън които да не излиза. Организирана съм и още как, а времето ми е строго разграфено, иначе няма да успея… С какво няма да успея, ще попитате? Да вкарам живота си в коловоз, успоредно с детето, ето с какво.
Сега от всичко най-обичам да оставам сама. Просто защото не ми се случва кой знае колко често и почти през цялото време съм с някого – дали партньор, дали дете. Времето, което е преназначено за мен, отива за работа и за да върша онези гореизбороените работи, в които съм много организирана. Но мечтата ми е да поседна на пейка в парка с книжка. На слънчице. И така да стоя цял ден, без за никъде да бързам.
Наистина, преди притежавах едно особено чувство за собствена важност, за тежест. Една суета, която ме караше да се замислям къде ходя и какво правя, с кого се виждам и как искам да ме приемат останалите. Сега всичко това изчезна. И не само на мен самата не ми пука за нарцистичното ми себеприемане, ами и на никой друг не му пука изобщо има ли ме или ме няма. Не мога да не се запитам в крайна сметка: важна ли съм изобщо за някого, освен за детето?
Вижте още:
А под „глупости“ вече разбирам всичко онова, което преди обичах: да бохемствам с приятели, да се разхождам безцелно, да слушам музика, много музика… и да се чудя какъв е смисълът на живота. И ако преди съм си позволявала да се виждам с хора, които може да са интересни, а може да са безинтересни, но да ги търпя спокойно, сега вече не мога да си позволя дори само да се виждам с хора. Нямам време за глупости, казвам ви!
Всъщност нямам идея колко точно е„ средното“. Но как да не мисля „за кинти“ – когато си „в играта“ с двата крака, няма какво да правиш, освен да бачкаш, за да плащаш кредити, наеми, ипотеки и разни такси. Съответно трябва да мислиш за пари. Въпросът е, че и да мисля, и да не мисля, времето ми е така разпределено между гледането на детето и домакинството, че изкарването на пари някак си просто се промъква там като нещо странично. И колкото по-малко мисля за ИЗКАРВАНЕТО на парите, толкова повече мисля за САМИТЕ ПАРИ. Това е парадоксът на много хора, не сте ли съгласни?
Тази е от хубавите, положителни промени. Цялата палитра от емоционални нужди е напълнена, даже е препълнена с радостни и чувствни моменти, с грижи, тревоги, депресивни моменти, но и смешни мигове, с караници, но и с целувки… С бърборене, говорене, въртене и тръшкане. Със спорове и прегръдки…
Виждам семейния модел от детството ми, прекопиран в моя нов бит на родител. Виждам майка си в мен и баща си в партньора ми. И всичките травми, белези, уроци и поуки, пълнили някога главата и сърцето ми, управляват днешните ми реакции и решения. Като програма, която трябва да следвам. Или да разчупя. На живо в пряко предаване. Трудно е. И понякога боли, както осъзнаването, така и нарушаването на дълбоко зададените модели.
Вижте още:
