Нова приказка: Озимандий и Зеления император

| от Големият Лебовски |

Нова приказка за „лека нощ“ от конкурса НАПИШИ МИ ПРИКАЗКА в Mamamia.bg. Очакваме вашите ръкописи тук! Нека да творим и да четем повече на децата заедно! За най-добрите ще има чудесни награди. А от юни до декември ще излъчваме Приказка на месеца, чийто автор ще получава 150лв. парична награда

Преди хиляди години по тези български земи царували праисторическите правила на един древен, див и опасен свят. Нямало ги улиците, блоковете, колите и компютрите, нямало ги тетрадките и таблетите, училището и домашните. Навсякъде докъдето погледът стигал се простирала прелестната и примамлива Природа.

Тя омагьосвала нашите предци със своята коварна красота – гъсти и непроходими зелено-кафяви гори с гигантски дървета, по-високи от най-високата сграда в днешния град, с огромни царствени корони, танцуващи вечния танц на Вятъра.
Великолепните възвишения, закичени с пелената на мъглата, гледали отвисоко на всичко, което се случвало долу. Това бил светът на древните хора. Свят на племена и война, в който всяко дете се научава да държи меч преди да проходи и да стреля с лък преди да проговори.

Кланът на Калиман Колосалния владеел днешните български земи. Той укрепил своето царство зад високи каменни стени, които да пазят хората му от нещо страшно и неописуемо. Нещо, което живеело в приказките на старите мъдреци и жреци, и изпълвало сърцата им със страх.

Воините на Калиман били победили всички други човешки племена и станали владетели на тази земя, но никога, никога не се престрашили да стъпят в гората, която започвала на един час яздене от тяхната крепост.

Защото Императорът на гората не бил някакъв си човек. Нещо друго и нещо страшно седяло на горския трон. Прастар звяр, чудовище, великан, видение, магьосник, дракон, изгонен Бог или избягал Демон… Всеки от старейшините имал различно описание на това, което живеело в гората и не им давало покой. Техните дълги бели коси и дълбоки като бразди бръчки пазели спомена за чудовищна сила, за фигура от друг свят, опустошила всяка изгубила се сред дърветата армия. Те наричали този унищожител Зеления император!

В Калимановите крепости се били събрали най-смелите и силни мъже, най-изтънчените и изящни жени. В мирно време животът бил хубав – добрата реколта означавала изобилие от храна, хората празнували своето благоденствие с музика и вино. Бойците на Колосалния тренирали дълго и тежко с меч и лък, майсторели много и нови оръжия. Десетки войници всеки ден и всяка нощ бдели над крепостта от наблюдателниците. Най-много били те в посока към древната и дива гора.
Нито една човешка армия не би посмяла да нападне укреплението. То се управлявало и защитавало от върховните повелители на стоманата и огъня. Калиман и неговите старейшини отдавна не се страхували от своего брата. Друга беда била им в сърцата – звярът от гората. Зеления император.

При всяко трето пълнолуние след гръмотевична буря всички знатни люде от крепостта се събирали за древен ритуал. Красива девица, избирана от старейшините, била пращана към дивото, вързана на кон като подарък за Онзи, който владее гората. Само така, вярвали те, неговият апетит ще бъде заситен и той ще си остане в дървесните граници на своите владения. Само така Зеления император няма да реши да ги нападне, да ги връхлети и унищожи.

Дошло ред на божествено нежната и красива като тъжна песен Персинея да бъде изпратена за дар на звяра в гората. Тя била знатна девица и избраница на Озимандий – най-смелият и способен сред войниците на владетеля Калиман. Когато разбрал за черния избор на старейшините, обезумелият от тревога Озимандий отишъл при Калиман с молбата да пощади неговата прекрасна и прелестна Персинея. Но властелинът на каменната крепост и водач на клана калиманов отказал. Никой и нищо не можело да спре решението и ритуала.

За утешение Калиман предложил на своя най-пръв и доказан боец пет други момичета от добри родове. Ала Озимандий напуснал владетелската зала побеснял и с омраза в жилите, омраза и гняв към жреците, отредили неговата несравнима и незаменима Персинея да бъде пратена на кон в гората, там откъдето няма връщане.

В нощта преди отредената от старейшините раздяла на Персинея с него и крепостта, Озимандий отправил взор към обсипаното със звезди, огънато над земята небе. Но не с молба за милост към Боговете, а в търсене на тяхното одобрение за това, което бе намислил. Той знаел, че единственият начин да спаси Персинея е ако сам преди нея отиде в гората и сложи край на властването на Зеления император.

Озимандий бил готов на всичко. Ако допуснеше Персинея да бъде изпратена на Зеления император никога повече нямаше да може да се нарече мъж и воин. Целият му живот на боец, всички погубени врагове, всичката пролята кръв, спасени приятели и извоювани победи бяха довели до този единствен миг на истина.

Озимандий изчака гибелта на нощта и с раждането на деня прибра в ножницата своя верен меч Виздар, оседла могъщия си кон Саргор и пое натам, накъдето никой мъж не трябваше да поема. Към владенията на Зеления император в гората.
Саргор препускаше като подивял, сякаш вдъхновен от яростта и мисията на своя господар. Скоро тримата – воинът, неговия кон и неговия меч – бях пред великата дълбока гора. Озимандий остави Саргор пред входа и навлезе сред дърветата. Вътре той чу нечувани звуци и видя невиждани гледки. Божествени и омагьосващи песни на райски птици, огромни и царствени елени с корони от рога, достойни да украсят всеки трон по тази земя.

Озимандий вървя, вървя и изгуби представа за изминалото време. Когато достигна подножието на масивна скала той спря, отпи малко от водата, която беше взел със себе си и се заслуша. Адски тътен се носеше отнякъде далеч. С всяка секунда шумът от гигантски стъпки в почвата наближаваше. Озимандий знаеше, че Зеления император пристига, усетил присъствието на натрапник в своите покои.

Чудовищен грохот извести появата Му. Сред облак от прах върху скалата се появи гигантския силует на императора. Озимандий не можеше да повярва на очите си. Над него като един от Боговете стоеше чудовищен звяр. С тяло на лъв, но петкратно по-голямо, дълга опашка на влечуго и глава на древен дракон, с гигантски стъклено-зелени и хищни очи, свирепи ноздри, отварящи се заплашително с всяко вдишване, огромни и остри нокти, едри, твърди люспи и бодли.
Зеленият император погледна към стоящия в подножието на скалата Озимандий и нададе свиреп вой. Десетки птици излетяха изплашени от короните на дърветата, дребни животинки побягнаха от скривалищата си, кожата на Озимандий настръхна, а ръката му инстинктивно се плъзна по дръжката на меча му Виздар.

Чудовищният Зелен император се спусна към своята плячка. Озимандий побягна и тръгна да изкачва величественото тяло на едно изключително високо дърво. Звярът ръмжеше, вече под него, и впи ноктите си в здравата кора на гиганта.
Стигнал върха, човекът погледна надолу и видя полу-лъва, полу-дракон с отворена паст, приближаващ. Озимандий извади своя меч Виздар, изправи се на последния клон, извика с цяло гърло, както бе викал при всяка битка досега и се хвърли към Зеления император.

„Нека последният ми полет в бой бъде в името на свободата на Персинея, нека страхът от звяра и хаоса, който той носи в живота ни, погине преди мен“, мислеше си Озимандий докато падаше към пастта на люспестия император. Той избегна затварящите се, големи като ками зъби, запи до дръжка меча си в тялото на звяра и увисна на него. Императорът на гората се опита да подхвърли Озимандий във въздуха и да го глътне, но клоните, на които бе стъпил се счупиха под жестоката му тежест, той политна надолу и рухна на земята. Воинът от човешката крепост падна върху него с меча си забит в огромното му тяло.

Размерът на звяра му изигра лоша шега, дърветата в собственото му кралство го предадоха. Озимандий използва тази възможност и докато чудовището беше паднало по гръб извади оръжието си от плътта му и преди да се надигне за атака успя да го посече още няколко пъти. Десетият удар прекрати ужасяващото управление на Зеления император. Един нищо и никакъв човек, погубил страха в себе си, успя да погуби и горския владетел.

Озимандий сложи край на вековното владичество на страшния, силен полу-дракон, полу-лъв и пълен извор на страх за неговите хора. Той взе един от зъбите на звяра за доказателство, излезе от гората, яхна чакащия го Саргор и пое към крепостта.

Като наближи видя как вратите се отварят и красивата, но изплашена Персинея, вързана и на кон, тръгва в посока към гората. Под светлината на десетки запалени факли, старейшините, владетеля Калиман и всичките знатни хора, събрали се за ритуала не вярваха на очите се. Размахващ императорски зъб, Озимандий грабна Персинея от коня и заедно с нея се върна в крепостта.

Той описа своето приключение и каза на Калиман, че времето на старейшините е свършило. Те пребледняха от страх, но владетелят провъзгласи Озимандий за свой втори човек и наместник с ранг над този на жреците. Ритуалът на девиците, намери своя край, заедно с властта на старейшините и Зеления император. В крепостта се роди нов празник с танци, музика и вино – празникът за края на горския звяр.

Вече нищо не можеше да спре Озимандий по пътя към трона. Никой мъж не заслужаваше короната и величието повече от оногова, който бе посякъл най-големия враг на човека – дракона на страха.

 
 


Повече информация Виж всички