Нова приказка: Кехлибареното момиченце

| от Пепи Гърбучева |

Нова приказка за „лека нощ“ от конкурсаНАПИШИ МИ ПРИКАЗКАв Mamamia.bg. Очакваме вашите ръкописитук! Нека да творим и да четем повече на децата заедно! За най-добрите ще има чудеснинагради. А от юни до декември ще излъчваме Приказка на месеца, чийто автор ще получава 150 лв. парична награда.

Някога, в едни далечни, прастари времена, на една Кехлибарена луна, живеело момиченце на име Кристина. Не се учудвай, мое дете, в галактиката съществуват милиарди, милиарди луни и звезди, много различни от тези, които познаваме и за които сме чували. Та Кристина, понеже била рожба на слънцето, създадена от магическата му плазма, си била избрала да живее на Кехлибарената луна.

О, там било наистина великолепно , винаги топло и слънчево, и всичко било направено от кехлибар – и дръвчетата, и цветята, и планините и моретата. Даже и сезоните били такива, топли, с дъх на зреещо грозде, и летни плодове. Напомняли на нашето лято и ранната есен. А Кристина особено обичала ранната есен. На Кехлибарената луна зима обаче нямало. Кристина била едно наистина много красиво момиченце, жизнерадостно и винаги усмихнато, но също така и била необикновена.

Защото притежавала дарбата да й се присънват пророчески сънища и да пътува мислено към други далечни планети и галактики.

Имала си много приятелчета, с които лудувала на воля, играела си, и се забавлявала до насита. Но едно нещо липсвало… Кристина си нямала истински родители, и в малкото си горещо сърчице чувствала огромна празнина, и не спирала да копнее да намери своите мама и татко. Често се изкачвала на върха на една мноого висока планина, откъдето можела да съзерцава далечния хоризонт, другите планети и милиардите пъстри луни.

С часове седяла на китните полянки и умислена събирала в шепичка шарени кленови листа, нежни полски цветя, които наподобявали на синчеца и маргаритките. “ Събирам ги за мама“ повтаряла си тя, докато ги подреждала прилежно и с любов в една малка вазичка. Предишната нощ видяла насън нейната бъдеща майка и знаела вече как изглежда. Видяла и татко си. А сънят бил много странен и същевременно като истински. Видяла бъдещите си родители ( те още не знаели, че ще й бъдат такива) седнали на една маса, в някакъв град, да пият нещо от някакви чашки ( това било кафе), но Криси не била чувала за тази напитка.

Те били седнали един до друг, говорели си тихичко, навели надолу глави, и понеже била и малко пакостница, и дори и насън можела да върши чудесии, се шмугнала между тях като бурен вятър, твърдо решена да ги чуе за какво си говорят, но те двамата изведнъж се дръпнали рязко назад. Сякаш ги ударил силен ток. А Криси погледнала за миг в очите на бъдещия си татко, който вече много обичала, и останала поразена. Те имали същия кехлибарен цвят, като нейните. И тук сънят внезапно прекъснал. Забравих да ти кажа, мило мое дете, че на Кехлибарената луна времето се отмервало по различен начин от това на Земята. От този ден нататък сън не хванал малката Кристина.

Ден и нощ мислела как да отиде при нейните родители, чертаела планове, но за момента те били неизпълними. Сърчицето й се пръскало от мъка и надежда. Но не знаела що да стори. С всеки изминал ден започвала бавно да се топи до размерите на грахова шушулка и разбрала, че желанието да бъде с родителите й, ще се сбъдне. Било време да тръгне на най – дългото и вълнуващо пътешествие в живота си. За да се роди наново, пак като момиченце, този път земно, и първото което ще я посрещне на този свят да са любящите ръце на баща й.

Лека нощ, мило мое дете и нека да са сбъднати сънищата ти!