Имам една приятелка, която се самоопределя като Гринч и цял декември се крие от света и нарастващия брой коледни базари, вкъщи с чаша вино. По стечение на обстоятелствата тази година аз също нямам никакъв коледен дух. Разболях се точно на 01 декември и цял месец си го влача този чуден вирус. Може и да не е COVID-19, но сякаш не само аз, но и всички останали продължават да са болни. Дори да имах желание, със сигурност нямах сили да украсявам вкъщи, най-вече защото повечето уикенди най-голямото ми постижение беше да се преместя от леглото на дивана. Някак си успях да пропусна и всички коледни филми и емоции наоколо с усещането на „Коледа се отменя тази година до идването на по-добър момент“.
Винаги съм обичала Коледа с една абсолютно детска наивност, с високите очаквания и желанието за безкрайни топлота и уют. Почти никога не ми се е получавала и мисля, че цинизмът най-накрая ме достигна този месец.
Бях се предала и не ми се празнуваше.
На всичко отгоре живея в Пловдив, където почти никога няма сняг, така че бялата магична Коледа, която ни продават, си е „мисията невъзможна“ отвсякъде. Прясно, прясно приключила поредния курс на антибиотик, събрала малкото ми останали сили, тъкмо се чудих как ще оцелея през празниците, които на всичко отгоре имат наглостта да съвпаднат с уикенда, получих следното съобщение:
08:57 ч. – Имате пратка в офис на куриер. Цена на доставка 0:00.
Добре, обаче аз не чакам нищо. Не съм поръчвала нищо, не съм пращала нищо. Подател – неизвестен. Обаче с тази издайническа цена на доставка, решавам, че или съм поръчала нещо и съм забравила, или е подарък. Запоочвам да превъртам всички неща, които съм разглеждала, искала, мислила да взема. Обаче те пристигнаха. Добре. Зарязвам всичко и се отправям към офиса на куриерската фирма. Тревата е замръзнала, първият ден на зимата е и температурата е само 0 градуса. Увита в най-дебелия си шал и с най-дългото палто, ще оцелея. Трябва да знам какво се случва, днес е денят.
Пред офиса – шестима души, а аз на слушалките слушам курс по осъзнатост на ума („mindfulness“). Повтарям си на ум „вдишай – издишай, търпение му е майката, тук трябва да си, няма да замръзнеш“. Докопах се изненадващо бързо до касите и след едно обстойно ровене измежду безбройния куп пакети – „Знаете ли колко е голяма пратката?“, „Даже не знам от кого е!“ – се озовавам с голям увит в фолио и балончета пакет и надпис „чуплив“. Разбира се, от моята приятелка – Гринч, която скоростно ми припомни смисълът на този празник. Още дори не знам какво има в пакета, но се усмихвах по целия път и си осъзнах, че този година съм направила поне няколко неща правилно, зарадвала съм няколко човека и съм ги накрала да се чувстват обичани, както сега те ме карат да изпитвам същото.
Преди няколко дни си направих един от онези тестове – „Какъв е вашият език на любовта“.
Популярната теория гласи, че хората обичаме по различни начини и има пет основни езика на любовта, чрез които се изразяваме – утвърдителни думи, качествено прекарано време заедно, получаване на подаръци, жестове на загриженост и физическа близост. Моите езици са качествено прекарано време заедно и жестове на загриженост, тях разбирам най-добре. Идеята е, че даваме това, от което имаме нужда, и ако езикът, който другият човек използва, е различен от нашия, не винаги ще го разберем.
Затова и винаги ми е било трудно да разбирам големите подаръци или даването на много пари – не са моят език. Този жест обаче – да намериш време в най-натоварената предпразнична седмица да избереш и да изпратиш подарък, без да е било необходимо, очаквано или наложително по някакъв начин, го разбирам перфектно. Мога само да съм благодарна и се надявам тази Коледа да намерите най-подходящия начин да изразите това, което наистина чувствате към близките си, защото празникът не е по задължение. И ако един Гринч, който мрази Коледа и иска да я „открадне“, я спасява, то наистина има защо и не всичко е загубено.
Вижте още:
