Коледа е любимият ми празник. Откакто се помня. Може би единственият празник, който обичам наистина – в повечето други откривам предимно излишна суета и показност. У дома винаги сме правили всичко по традиция – девет постни ястия; скромна трапеза, изпипана до последния детайл; елха, украсена със събирани от различни поколения и страни по света играчки; приглушена светлина; тематична традиционна музика; някой и друг коледен филм; кори от портокали и мандарини върху отоплението; тихи разговори между близки хора; късмети и мили пожелания; дебели чорапи. Още най-ранните ми детски спомени са свързани с Коледа и със старанията на родителите ми да направят Коледата магична за мен – майка ми се промъкваше нощем да остави подаръка ми под елхата ми, когато не виждам, и години наред успешно ме убеждаваше в съществуването на Дядо Коледа с нови и нови истории; баща ми веднъж извади свещи и китарата да изпее любимите ми песни от коледната касетка, защото на Бъдни вечер ни беше спрял токът. Такава Коледа карахме, когато семейството ми нямаше кой знае какви материални възможности, продължи да е така и след като нашите вече можеше да се нарекат заможни. И досега ми иде да ревна от умиление, като помисля за всяко едно от тези неща. И докато ме има, ще карам Коледа по такъв начин – с родители, с приятели, с любим човек, с деца.
Затова винаги съм се учудвала, когато чуя някой да не обича Коледа или да не му пука за нея. С времето разбрах защо – много от тези хора още от деца бяха карали едни изпразнени от съдържание празници. Без ритуали, без изненади, без магия. Без постния ястия и портокали. Без внимание и старание между близките хора. С мръвки навръх Бъдни вечер. С пластмасови елхи, окичени с още по-пластмасови играчки. Коледа за „отбий номера“ и „от мен да мине“. Коледа за “ кой е по-по-най“, що се отнася до цената на подаръците. Показна. Или формална. С два типа подаръци – много скъпи или много тъпи. И един най-лош, но и доста чест трети тип – този, който успешно съчетава първите два.
В един свят, затрупан с отпадъци и ненужни излишни вещи, обикновено нямаме нужда: от още едни обувки, от още едни скъпи бижута, от още една произволно избрана книга, от още едно палто, от още един електронен четец, таблет или смартфон, от още един часовник, от още пуловери, от още един кухненски уред, още един парфюм, още едни ръкавици… Неща, които се чудим къде да завираме, кога да употребим, и колко успешно сме се престорили, че ни харесват. Неща, и неща, и още неща, белязани от истерии покрай черни петъци.
Широко разпространена заблуда на гузните родители е и че децата си умират за грамадни конструктори, роботи, технологични играчки, грамадни мечоци, когато едни карти „Черен Петър“ или едно „Не се сърди, човече“ ще свършат къде-къде по-добра работа, ако са поднесени с внимание и мисъл като изненада и ако после родителите отделят време и внимание да поиграят заедно на тях. И, за Бога, никой, ама абсолютно никой, няма нужда да получи кученце или котенце, което след празниците да отиде в приют или да търси осиновители, защото рязко се оказва, че животът не е като американските филми и семейството се затруднява да го гледа.
Когато подаряваме, казваме нещо на човека срещу нас с избора си на подарък.
И нека не се лъжем, някои от най-характерните типове подаръци, които изброих по-горе, показват липса на въображение, излишна демонстрация на материални възможности или някаква форма на изискване към получателя на подаръка. Освен, разбира се, ако зад тях не стои някакъв много приятен замисъл на подаряващия, или някакво конкретно желание на реципиента, което е било чуто и запомнено.
Извън това, книга, избрана напосоки от витрината на голяма книжарница, казва „до последния момент не знаех изобщо какво да ти взема и продължавам да не знам, ама това се води интелигентно, така че смей да не ти хареса“. Има смисъл да подарим книга, ако знаем че човекът търси определено заглавие или то му напомня за нещо конкретно, или искаме да му предадем някакво послание със съдържанието на въпросната книга – ако е последното, дано посланието не е нравоучително и политическо. Генерално, книгата не е лош подарък, но не е и „уау подарък“. Четящите хора имаме десетки книги на нощното шкафче и предпочитаме сами да си изберем заглавие, което наистина ни се чете.
Дрехите често казват „обличай се, както аз искам да се обличаш, а не както ти искаш да се обличаш“, „смени си стила“, или, отново обичайното „оф, не знаех какво да ти взема до последно“.
Бижутата казват „гледай, гледай, виж колко пари дадох, смей да не се зарадваш“. Техниката – „нямам въображение“, може да е много практична, ако е нужна, но в нея тотално липсва каква да е магия, да сте видяли някой да се е разсмял или разплакал от външна батерия? Или пък плик с пари – нужно ли е изобщо да коментирам?
Разбира се, всяко от изброените пак е по-добре от подарък от естествена кожа, или, още по-зле, естествен косъм, който буквално казва „обичам жестокостта и консумеризма, обичай ги и ти“.
А хубавият подарък казва „забелязвам те, чувам те, виждам те, приемам те, тук съм за тебе и те обичам за това, което си – за нищо повече и за нищо по-малко“.
Хубавият подарък намига с вътрешен хумор. Хубавият подарък иска да те нахрани с нещо топло. Хубавият подарък инициира съвместно занимание – например бордова игра, нещо за съвместно изработване, билет за концерт, постановка, пътуване… Хубавият подарък мотивира или подпомага получателя си да развие някое свое хоби, талант или умение. Не е задължително да е скъп, даже по-добре да не е. Не е задължително дори да е нов. Хубавият подарък е малък и сърдечен, понякога може да е потребим и да не остава като вещ, но да напомня винаги за хубавата емоция, която е оставил. Защото хубавият подарък разплаква и разсмива. Хубавият подарък понякога е такъв, че никой друг на света не би оценил стойността му и не би му се зарадвал, дори не би го разбрал, освен този, който го получава.
Едни от най-любимите подаръци, които съм получавала, бяха от най-добрия ми приятел. За Баба Марта той се появи с мартеница с Неймар и с думите „ето, нали обичаш футбол и правата на всички – те ти цветнокож футболист“, а аз дори развих мисълта му с това, че принципно не обичам мартеници, а това „ней-мартеница“. Допълвал е футболната тематика с антикварен футболен трофей и комикс за Диего Марадона от времената му в Наполи. За Осми март се появи със сирене, опаковано с панделка, и с думите „шоколад не обичаш, цветя не обичаш, осми март не обичаш, ето – пържола за вегетарианци“. Веднъж дойде с липсващите ми броеве от списанието, което колекционирам от години, и каза „не те знам кога имаш имен ден, ама за тогава“. А в утрото на миналата Бъдни вечер пред вратата ме очакваше куриер с пратка от него – една от неговите тениски, за която му бях казвала повече от веднъж „това искам някой ден аз да го нося“. Сред другите му достижения са албум със снимки на улични кучета и… един доста мощен суров карфиол.
Разказвам това с мисълта, че може би четящите го, ще си кажат „какво толкова“, или дори „що за глупости“. И си мисля, че най-смислените подаръци са може би точно такива – достатъчно е ти да знаеш какво толкова и да са твоите „що за глупости“.
Да, ако опиташ с подаряването да се целиш в онзи Х-фактор в човешките души и отношения, който често остава между редовете, може много да сгрешиш и да се провалиш с гръм и трясък в опитите да си оригинален. Обаче старанията ти пак ще струват повече от поредния комплект скъпи перли, подарени на човек, който не носи нито скъпо, нито перли.
Вижте още:
