Това е историята на Чарли – на 3 години, добричък, възпитан, с изградени хигиенни навици, много мил и любвеобилен… НО! Когато историята започва така, въпросното „но“ винаги се задава със страшна сила. Пуска много косми. Изневиделица се е разболял. Остарял е – тоест вече не е бебе кученце. Нямат време да го разхождат. Чакат бебе. Местят се в друго жилище. Чудят се какво да го правят, когато пътуват. Понякога им пишка в обувките. Не могат да се справят с него, просто не могат повече, няма как: времето е твърде малко, разходите – твърде много, мотивацията да го правят – нулева, осъзнаването, че Чарли е живо същество с разум и емоции и те го нараняват – също.
Накратко казано, Чарли си търси хора. Понеже не е случил на такива. Един път. Два пъти.
Чарли е бил новородено кученце. Видели са го на витрина на зоомагазин. Или в публикация от развъдник. Предложили са им го познати, от чието котило е той. Спомнили са си холивудските продукции, онези с кученцата в кошничка с панделка, които спят сладко под елхата, на къщния праг или до леглото на детето в семейството, докато дойде съответната коледна утрин, детски рожден ден или изобщо повод. Чарли е готин, много е сладък – ще им отива като аксесоар, когато отиват на брънч, наред с новата Furla. И ще събере умопомрачителен брой лайкове, даже и някой и друг нов последовател. Ако пък е осиновен – от приют или от улицата, Чарли ще получи и „care“ реакции, а хипстърите ще си кажат „ей, тия Златанови имат златни сърца“. И не чак дотам златни мозъци, които удобно са пропуснали да открият десетте разлики между холивудските продукции и живота, и в крайна сметка да помислят те, аджеба, искат ли и могат ли да отглеждат куче, с всички трудности и неудобства, които вървят в комплект с това.
След някой и друг месец или година четем за Чарли поредния пост в поредната група. За него и за още десетки кучета, които не се казват Чарли. Във всяка група. Всеки ден. Отдолу – 100 до 300 коментара с критики и клетви, максимум един-два с конкретно предложение да се помогне на съответното животинче. Четейки поредния такъв пост, искам да ви кажа едно, само едно:
Пичове, не си взимайте куче!
Не си го взимайте, ако не сте напълно наясно и напълно подготвени за всичко, което ви очаква след това, и убедени, че няма да ви пречи и ще се справите. Че ще поемете ангажимент за цял живот, също както бихте го направили, създавайки семейство и деца.
Също както младите родители, и кучкарите ще ви кажем, че това е най-хубавото нещо на света. Ще ви разкажем за нощното гушкане и похъркване на домашните ни любимци, ще ви покажем най-забавните им и чаровни снимки, ще ви говорим за онази любов, безусловната, дето не очаква нищо от теб, освен да си ти и да те има, ще се смеем колко е сладко, когато кучето те близне по носа сутрин или маха с опашка и тихичко си лае насън.
А може би трябва да ви казваме други неща. Знаете ли YouTube поредицата „Honest trailers“ – онази, която развенчава митовете и хайпа около определени хитови филми и сериали (ама хитови-хитови, не такива с мижав интерес!), като разказва какво всъщност се случва в сюжета, какво да очаквате и какво е искал да каже авторът.
Ей го и honest trailer-ът на това да имаш куче:
Първите няколко нощи ще те държи буден, ще скимти и ще следи всяко твое потрепване насън (ако успееш да заспиш), защото ще си умира от страх, че се намира на изцяло ново непознато място. Ще го е страх от тебе, но още повече ще се страхува, че може да си тръгнеш и да го оставиш само. Ще иска да оставиш лампата светната. И по възможност да го гушнеш или поне да си оставиш ръката до него в легълцето му.
Ще минат седмици, докато се научи, че не е краят на света, ако излезеш от стаята. Ще те следва навсякъде – в баня, в тоалетна. Ще плаче пред вратата, ако излезеш. Ама ще плаче-плаче – като новородено бебе (каквото е) и като човек, който е изгубил близък завинаги. От теб ще зависи да го научиш, че няма страшно – като излизаш за по 5-10 минутки, за да му покажеш, че ще се връщаш винаги, като му оставяш да слуша радио, като му даваш да си гушка твоя дреха, която мирише на тебе. Ама пак ще се чувстваш като изрод, задето си излязъл. А то, ако вече е придобило травми, психози и проблеми от времето, преди да го вземеш, може така и никога да не се научи да стои само, макар и това да са много, ама много редки случаи.
Ще пишка и ака в къщата до един момент.
Ще отнемат месеци, докато се научи да го прави изцяло навън. И няма да се научи само, ти ще трябва да го научиш и ще ти коства време, нерви, енергия и много наблюдателност. Ще има четириразови едночасови разходки през странни отрязъци от денонощието. Ще има ситуация, в която ще се видиш като отстрани да подскачаш и ръкопляскаш около кучешко ако с поощрения „браво, бебе куче“, и няма да познаеш, че това си същият ти със скептичната нагласа, саркастичния хумор, социалната дистанция и пънк парчетата в слушалките. Ще го научиш. И все пак години напред у вас ще остане едно конкретно кътче по избор на кучето, което то завинаги ще приема за аварийна тоалетна.
Ще ти побелеят няколко косъма, докато вземеш решение за кастрирането. Ще умираш от ужас пред упойката и евентуалните ѝ рискове и ще трепериш пред перспективите до какви фатални заболявания може да доведе ненавременното кастриране. Едно ти обещавам – което и решение да вземеш, ще имаш резерви и ще се чувстваш гузно, а около тебе десетки умни глави, които не питаш, ще ти дадат експертен акъл по темата.
Къщата ще е покрита с косми.
Независимо дали чистиш два пъти на ден, на месец, или на година. Както и леглото ти, дрехите ти (особено черните), съдовете ти, пералнята ти. Денят, в който ще намериш кучешка козина в пъпа си, след третото си къпане през деня, също не е далече. Левият ъгъл на стаята, който току-що си прахосмукал, ще е вече целият в косми, докато чистиш десния.
По улицата ще те спират непознати непрекъснато. Ще му се радват, без да питат, ще те разпитват и поучават, ще ти досаждат. И най-вече ще се случва, когато бързаш да изхвърлиш торбичката след ходенето му до тоалетна. Някой път ще ти хрумне да я хвърлиш по тях, ама няма да го направиш.
Кучето ще те буди, когато си с махмурлук. И когато си решил веднъж да се наспиш до късно. Когато се успиваш и пропускаш 17-ата си аларма, няма да те буди.
Когато бързаш сутрин, то ще се дърпа и няма да му се излиза, ще се тегли след тебе, ще души половин час ъглите и ще се бави.
Нощем ще му се лае поради камиона за боклук… асансьора… съседи, които се прибират… друго куче, което лае през два квартала… фактът, че ти си помръднал… и личния му фаворит: абсолютно нищо.
Когато се прибереш у вас с някого, по когото си падаш от месеци, то ще маха с опашка в краката ви, още докато си събличате дрехите. Ще се опита да се качи при вас на леглото неколкократно. Ще го затвориш в другата стая. И ще се уловиш да си заровил езика си дълбоко в устата на умопомрачителната си тръпка и да си мислиш „абе, оттатък е много тихо, бе, кучето кво ли прави, дали е добре, оф, аз съм лош стопанин“. Оттатък, между другото, ще е много тихо, понеже кучето в тоя момент пишка на килима за отмъщение.
Ще се разболее и ще има нужда от ветеринар по спешност, точно когато ти остава твърде много месец на финала на заплатата.
И заплатата ще е последното, за което ще ти пука. Ще ти струва 500 лева, а ще имаш 200. В същия тоя момент вероятно ще се наложи и да избираш дали да купиш храна за себе си или за кучето и изборът ще е ясен.
Ще ти се наложи поне веднъж да го разстърваваш с някой по-опасен и агресивен екземпляр. Както и да го носиш на ръце и да бягаш с мисълта „Боже, ако другото куче ухапе някого, дано да е мене!“.
То поне веднъж ще налае глутница гладни бездомни кучета в краен квартал. И после ще се скрие зад гърба ти, а ти ни в клин, ни в ръкав ще се чудиш дали похватите на Ловеца на крокодили Стив Ъруин действат и при бездомни кучета.
Всичките ти познати, които са ти казали „ауууу, вземи си куче, много е хубаво, аз ще го гледам, като отсъстваш!“, ще ти откажат да го гледат дори и веднъж, докато отсъстваш. Ще разбереш, че хотелите за кучета приличат на концлагери, че невинаги има на кого от най-близките си да разчиташ, че никога няма и през трупа си да позволиш да се вози в багажното на самолет, че в автобуса ще ви върнат, че повечето места за настаняване у нас обичат животните само задушени с лук и морковче, че повечето бабки в БДЖ рязко получават несъществуваща алергия и вдигат скандал при вида на кучето ти, и че самото ти куче не понася температурите в БДЖ зиме и лете, които, между другото, никой човек не би следвало да понася. И, спойлер – ще има кой да го гледа, как да пътуваш и къде да отседнеш, просто няма да е толкова безаварийно, колкото се надява човек. Понякога ще се нервираш до последно по темата. И винаги ще се чувстваш виновно и ще ти липсва пет минути след като си си казал „ее, сега ще си почина малко от гледане на куче“.
Ще се сбогуваш завинаги с поне един стол, поне един диван, поне няколко дрехи и всички свои чорапи от чифтове. Най-вероятно е да разбереш, че ти е все тая за всичко изброено.
Ще чуеш какво мислят всичките ти познати за хората с кучета. Няма да си ги питал.
Ще му се играе, когато се прибереш смъртно уморен. И когато вечеряш. И когато си в депресия, пак ще му се играе.
Ще чертаеш планове и стратегии как едновременно да си работил до 18:30 в другия край на града, едновременно да си разходил и нахранил кучето до 19:00 и едновременно в същия тоя час да си пред театъра, понеже имаш билети. Ще се прибираш по средата на вечерно излизане за разходка с куче и понякога ще ти е твърде уморено после да се върнеш обратно при приятелите си.
У вас поне веднъж ще намериш бълхи – колкото и с каквото и да пръскаш и обезпаразитяваш. Ще четеш параноично кои препарати съдържат невротоксини, които са вредни за кучето, и никога няма да знаеш със сигурност правилния ли си избрал.
Поне веднъж ще си в прединфарктно състояние, понеже го викаш в градинката, а то не се връща.
Вероятно ти ще го учиш да не повръща в автомобил и е вероятно и да не го научиш.
Ще срещнеш някого, който ще ти се стори готин, ама „аааа, няма да обича кучета“. Ще се сблъскаш с хазяи и премествания, които са „аааа, категорично против“. Ще ти се обясни как кучето „аааа, алергизира децата“ и „аааа, не замества децата“.
Ще преживееш прекалено много ситуации, в които няма да разбираш дали му има нещо, какво му има, къде си сбъркал…
Ще остарее. Ще боледува. И това ще е краят на света за тебе – по един от два начина. Или защото не можеш и не искаш да си представиш живота без най-доброто същество, което някога си срещал, или защото „ааа, не ти се занимава със старо и болно куче“.
Ако е второто и ако всичко прочетено ти звучи непосилно и страшно, то, умолявам те, недей си взима куче!
Вижте още:
Домашен любимец за детето: плюсове и минуси на различните животни
