А по времето на соца какви Коледи нямаше…

| от Диана Юсколова |

Коледа е най-семейният празник – времето в края на годината, когато си припомняме с любов за близките, когато се събуждат надеждите ни за по-светло бъдеще. Това е и времето, в което правим равносметки – какво сме постигнали през годината, какво сме преодолели, какво ни остава да постигнем в следващата година и какво отлагаме „за по-натам“.

Най-често това е и моментът, в който си припомняме „доброто старо време“.

Въпреки, че у нас старото време не беше особено добро, обичаме да си го припомняме – заради неподправения вкус на детството, който винаги ще остане в нас. Не бихме посмели да завъртим колелото на историята в обратна посока, защото помним как се живее без избор, без алтернативи, без портокали и без Коледа.

Първата и основна разлика между днешния празник и този отпреди 50 години е, че тогава празник нямаше.

Поне не в сегашния му светъл, всеобщ вид. Нямаше предколедни разпродажби, коледни намаления, „черен петък“ и всички онези истерични изстъпления, които задължително съпровождат пазаруването и подготвянето на празника. Денят преди Бъдни вечер беше обикновен работен ден, което съкращаваше живота на домакините, защото никак не е възможно да се прибереш от работа в 19 часа и да се втурнеш да приготвяш нечетен брой постни ястия, да месиш празнична погача и да уважаваш традициите.

Денят след Бъдни вечер също беше работен и не се отличаваше с нищо. Повечето семейства празнуваха вкъщи, възможно най-тихо и кротко. У нас например на особена почит беше самата Бъдни вечер, а следващия ден се използваше за купуване на елха и украсяване на къщата за официалния, правилен и безопасен празник Нова година.

Въпреки че денят не беше почивен, майка ми успяваше някак да омеси нещо подобно на питка, в което задължително имаше паричка, но съвсем невинаги ставаше за ядене. Всички се включвахме в приготвянето на вечерята и не може да се отрече, че беше доста весело. Понякога бобът се вареше предварително от предния ден, а сармите се купуваха от кулинарния магазин или от работническия стол, но се намираше начин традицията да се спази.

Втората голяма разлика е в украсата.

Изкуствена елха беше нещо абсолютно немислимо – не само защото нямаше такива, но и защото би било кощунствен кич. Хиляди елхи се садяха, режеха и доставяха в града, украсяваха се и по Ивановден се изхвърляха. За нечупливите играчки важи същата необяснима емоционална връзка. В края на краищата, какъв край на годината ще е, ако не мирише на смола и не трепериш, дали няма да изпуснеш скъпоценната, стъклена гъба?

Едно от големите ми разочарования от Коледа през 90-те бяха именно нечупливите, абсолютно еднакви китайски играчки, които заляха пазара. Когато се опитвах да създавам традиция в собствения си дом, ми се искаше коледните играчки да носят всичката символика на тънкото, рисувано стъкло, всичката крехкост и нужда от внимание, всички няколко шепи любов, нужни за направата и съхраняването им. Вероятно нечупливите играчки са безопасни за децата, улеснение за родителите и т.н., но за мен истинският коледен дух остава да живее именно в стъклените играчки.

Подаръци носеше Дядо Мраз на Нова година.

В един щастлив период, в който се чудехме кой дядо за какво отговаря, децата получаваха подаръци и от Дядо Коледа, и от Дядо Мраз. Подарявахме каквото има, а не каквото искаме, защото това, което искахме, обикновено го нямаше. И да пишеш писмо на дядото, няма особена полза, защото ще получиш каквото има. Баба ми например винаги подаряваше чехли на всички, което страшно ядосваше баща ми. Другата ми баба във Варна изпращаше с колет домашно вино, сланина и лютеница.

В замяна получаваше от столицата лимони, шпек салам и маслини. Ако някой от семейството случайно попаднеше на интересна стока, която не може да се намери в магазина – купуваше и пазеше за подарък. Така получих някакъв специален плат за рокля, от която после ми ушиха абитуриентския тоалет. Спомням си, че веднъж получих за Нова година шоколадово яйце на Киндер и това беше някакво чудо на чудесата.

Пазех играчката години след това. Днес никой родител не може да мине само с едно шоколадово яйце – никой дядо, нито Коледа, нито Мраз, не би позволил такава несправедливост.

Друга разлика с „едно време“ е площадното празнуване.

Днес по Коледа се организират концерти, събития, масово празнуване на площада, едно чудно групово забавление за всички – някога това беше абсолютно немислимо. Не само защото такъв празник изобщо не съществуваше в календара. Хората се затваряха в домовете си, вечеряха, печелеха паричката от питката, пожелаваха си здраве и заспиваха, защото им предстоеше пореден работен ден. Държавата пък смяташе, че масовите събирания не водят до нищо хубаво, затова не ги допускаше.

Едно от първите неща, които трябваше да научим след промените през 1989-та, беше именно свободното празнуване с хора навън. Имаме още какво да учим в това отношение, но предвид кратката история на истинското празнуване у нас, радостно е, че въобще успяваме да изпълзим от черупките си и да споделим празника си.

Снегът.

Страшен шаблон е, но такива снегове вече няма и вероятно все по-рядко ще има. От години не съм виждала в града истински, траен, огромен сняг. Донякъде това е прекрасно – при положение, че за 5-10 сантиметрa крехка и мокра покривка обявяваме кодове за опасно време, затваряме пътища, блокира градският транспорт и прословутите магистрали се задръстват…

„Едно време“ децата имаха шейни и дори ги употребяваха, не се налагаше да ходят високо в планината, за да видят истински сняг. Възможно беше да се направи истински снежен човек без нито едно кално петно! Тези снегове и игри ще останат едни от най-щастливите спомени от детството ми. И, разбира се, в онова „някога“, за разлика от сега, Коледа винаги беше бяла.

Портокалите, разбира се. И бананите! И мандарините!

Всеки млад човек у нас знае, че когато майка му и баща му са били деца (през соца), нямало портокали. То наистина много неща нямаше, но някак портокалите се превърнаха в символ на злата ни участ. Всъщност, липсата на цитруси през цялата година е била плод на държавна политика, за да се продадат родните ябълки, круши и грозде. Затова точно през зимата, когато няма родни плодове, идваше ред на портокалите. Това обаче научих вече като студентка, когато портокалите нямаха кой знае какво значение за щастието ми.

А като дете прекарвах безкрайни часове, „пазейки ред“ на опашка за портокали или банани. Защото всяко уважаващо себе си семейство се крепи на наличието на портокали за Нова година. Без тях просто празникът не е пълен. Вероятно моето поколение е завинаги повредено да свързва портокаловия аромат с празниците в края на декември. Но това не е чак толкова лошо – обожавам да си купувам портокали през лятото и с всяко затваряне на очите да виждам коледна елха…

Давам си сметка, че това припомняне звучи леко носталгично. Не е така – никак не тъгувам за миналото, само детството ми липсва от онези години. С днешна дата Коледа съществува, можем да я празнуваме така, както си изберем. Това е всичко, което е наистина важно.

Защото едно от нещата, които убиват празничния дух, е липсата на избор.

Как избираме и доколко са правилни изборите ни, е друг въпрос. Промените, каквито и да са те, не са непременно нещо лошо – те ни дават и друг поглед върху традицията и навика, и възможност да преосмислим рутината, и избор.

Вижте още:

„По наше време беше по-добре“