Само който не е минал през мракобесното духовно и физическо изтезание, пардон изпитание, което предлага всяка българска болница, само той няма да скръцне със зъби от яд и да възкликне за кой ли път „Еми така е в нормалните държави!“, след като прочете този текст. В своя защита ще кажа, че не го пиша, за да ви дразня, показвайки, че данъците на хората и милионите, които у нас се хвърлят за такива тъпоумни мероприятия като видеонаблюдение по време на избори, всъщност биха могли да бъдат далеч по-смислено оползвотворявани. Пиша го, защото ще ми платят. И също – защото искам да споделя едно по-различно преживяване от няколкодневен престой в общинско болнично заедение. А да, и защото искам да се отблагодаря по начин, алтернативен на пренасянето на овца, теле или бебе в жертва на боговете, задето злополуката, която ме отведе в болницата, не се случи в България, а в Дания.
Ден 1, петък
Откарват ме с линейка към най-близкото до настоящия ми адрес спешно отделение. Въпреки че най-вероятно съм със счупен крак, нивата на причинения от травмата стрес намаляват драстично, когато виждам, че са ми изпратили двамата младежи от каста на „Magic Mike“, дегизирани като парамедици. Осъзнавам, че е доста тъпо да флиртуваш, докато те возят в легнало положение, закопчана с предпазни колани в носилка, и не си имала време да си оскубеш веждите и да си сложиш малко фон-дьо-тен, преди да си счупиш крака, но не мога да се стърпя. А и съм от хората, които и в най-тъмния тунел виждат светлините на идващия насреща влак.
Правят ми няколко рентгенови снимки в спешното – мисля си колко е хубаво, че поне за тези няма нужда да избирам по-добрия полупрофил или да слагам филтри, за да не ми се вижда „пачия крак“. Друг крак е важното да се види в случая.
Ужас. Много съм се натрошила. Ще има операция, казват, с вкарване на сериозно количесто арматурно желязо в крехото ми тяло – за поддържка на счупената кост и предпазването ѝ от по-нататъшни фрактури. Но това щяло да е другата седмица в друга болница, понеже днес е петък, минава четири следобед и хората вече са си поръчали първите бири след работа. Включително хирурзите.
Ден 2, събота
Ясна е работата. Ще изкарам уикенда, а сигурно и голяма част от идната седмица в ортопедичното отделение, докато се открие място в натоварения оперативен календар на държавната копенхагенска болница, в който да вместят моя многострадален фемур. Нищо де, нямам закъде да бързам – не се налага да пържа филии за закуска на неродените си деца, нито да се обяснявам на шефа защо не съм на работа, понеже сама съм си шеф и шапката ми е на тояга. От предишните си престои в датски болници по различни поводи знам, че, ако човек игнорира катетрите и спалното бельо със синьото лого на държавното здравно заведение, положението е на 80% курортно.
Изобщо не преувеличавам.
Преценете сами. Първо на първо, всяко легло е ободрудвано с мини плазмен телевизор на подвижен статив, който, може и да не излъчва порно и Шампионска лига, но предлага достатъчно програми, за да те държи в съзнание. Когато си в съзнание. Освен това всеки пациент може сам да си избира храната от богато а̀ la carte меню, което съдържа, момент да преброя, към 80 предложения за закуска, обяд, вечеря и междинни хапвания.
А да, и за разлика от българска болница, където ти носят супа от копито на бронтозавър в пластмасова тарелка без лъжица, тук посудата е порецеланова, икейска, чашите – стъклени, а приборите са от неръждаема стомана – хром и никел, фифти-фифти, като кебапче от кайма-смес. Ако след всяко хранене си ги прибираш, можеш да си направиш чудесен сервиз като за сватба с поне 50 гости (зависи колко време те държат в болницата, разбира се).
Две думи и за самото меню. Тези, които не са ги били по главата да стават вегани, разполагат с много голям избор, който изглежда почти като Instagram страничката на световния ресторант-първенец „Нома„.
Пиле в масло, кашу и арпаджик
Печена сьомга с лимонов сос и копър
Телешко задушено с тиква и червено вино
И така нататък.
Липсва само някой сладък парамедик, който да поднася хапките с виличка към устата ти, имитирайки самолетче.
Но иначе и нощните сестри не са за изхвърляне.
Ден 3, неделя
За разлика от Пирогов, където можеш да си платиш за самостоятелна VIP стая 100 лева на вечер (макар VIP-ът да се състои единствено в самата абревиатура, иначе всичко друго си е като в пакета за обикновените страдащи простосмъртни), тук всички стаи са пригодени за двама.
На мен ми се е паднала злонрава баба с лека форма на деменция и сменена тазобедрена става, която през 15 минути натиска червения бутон – не че има нужда от нещо, просто иска да дойде някой, с когото да си поговори. И който ѝ се върже – жална му майка! Стоят до леглото – по 15-20- 30 минути, милват ѝ ръката и слушат несвързаните ѝ истории, дето ги говори. Дават ѝ сок със сламка, вчесват ѝ рехавите коси, интересуват се за внуците ѝ.
Мисля си, че има нещо подозрително в тая работа, понеже не е възможно от цялото им същество да лъха чак такава неподправена емпатия и безгранична радост, че могат да са в помощ на изпадналите в беда! Няма как това да е истина, нали? В смисъл всеки, който се е сблъсквал с чутовната реална и метафорична фигура на вечно начумерената, груба, крайно недоволна от присъствието на пациенти в отделението българска санитарка и дежурна сетра, е наясно, че няма такова нещо като представител на професията, който всъщност да си върши работата с радост.
Чак започва да ми липсва някой да ми се сопне, че ако не престана с фасоните, ще ме оставят да се насера в леглото. Или ще ме оставят гладна до визитацията на другия ден – за назидание на другите в стаята.
Четири следобед е времето, когато по стаите минава една „стюардеса“ и любезно предлага на пациентите кафе, чай, безалкохолни, дребни сладкиши и ядки. Не ми омръзва да питам дали има Tullamore Dew. Ха-ха, смее се тя на шегичката ми. Хич обаче не се шегувам – ако асортиментът им беше по-богат, нямаше да се налагам да внасям контрабандно вино посредством тяхното Glovo.
Ден 4, понеделник
Въпреки че нямам болки, не спират да ми предлагат досадно-услужливо морфин и оксикодон – с шепи. Хрумва ми, че щом толкова ми ги бутат в ръцета, ще взема да почна да събирам таблетките в едно пликче и като ме изпишат, ще ги продавам на тийнейджърите. Четох някъде, че напоследък масово почнали да крадат рецептите на бабите си, за да се друсат с обезболяващи.
Не само че медицинското обслужване с всикчите му екстри ми излиза нула лева и нула стотинки, ами и пачка мога да направя от болничния си престой. Всъщност, като се замисля, аз вече печеля от факта, че съм в болница, понеже пестя от храна, транспортни разходи, карта за фитнес, кино, ходене по заведения!… Само за справка: последният ми няколкодневен престой в Пирогов ми излезе към 800 лева – без да броя разходите за неизбрания „избор на екип“ и импланта „made in China“ (заради който, между другото, днес съм тук – защото се е разковал и ми е счупил костта!)
Съобщават ми, че ще ме оперират в сряда.
Филмът с бабата на съседното легло взима неочакван, шпионски обрат. От вчера ме гледа някак подозрително, а днес вече започна да ме замеря с пластмасови чашки. Хубаво поне, че не грабна стоманения клош от паницата с крем супата, иначе трябваше да ми шият и разцепената глава! На притеклата се по спешност сестра обяснява, че съм ѝ откраднала ЕГН-то и сега се представям за нея. За всеки случай дръпвам паравана между леглата.
Привечер идват двама служители на общината да я върнат обратно в старческия дом. Преди да я вдигнат, тя държи да се начерви и да си облече „хубавата“ блуза. На изпроводяк ми маха и се усмихва мило, понеже вече е забравила, че съм хакер…или съветски разведчик.
Ден 5, вторник
Към обяд ме транспортират в „голямата“ болница, тоест в датската „Пирогов“. Излишно е да казвам, че с българската си приличат само по това, че и двете са на повече от пет етажа. Докато чакам да ме настанят, дежурната ме кани да се настаня на меката мебел в „атриума“ на отделението, където идва една тъмнокожа газела в бяла престилка да ме попита дали искам кафе и сандвич с черен хляб, херинга и камамбер. Ако бях не женско, а мъжко благоевградско копеле, щеше да ми се изплъзне от устата „И свирка, моля!“, но аз се ограничавам до „Не, мерси!“.
С една инвалидна количка се придвижвам до кафенето на първия етаж, където си купувам две бутилки изстудено розе и клюкарско списание, което е пари-хвърлени-на вятъра, понеже датските знаменитости не ги познавам толкова, колкото нашите си Ергени, Златки, Чеченци, Лили Иванови и прочее.
Друго си е в топ болницата: всичките стаи са самостоятелни, с мега луксозни бани и телевизори от ново поколение, които си мисля, че е грехота да стоят неоткраднати толкова дълго време.
С нощната сестра, която идва да ми измери кръвното и да ми напомни, че не трябва да ям и да пия след полунощ, си говорим за двете ѝ котки и за кралица Маргрете, която е лежала в съседната стая преди месец заради проблеми с гръбначния стълб. Щели да я гонят, казва, понеже искала да си запали цигара в стаята.
Ден 6, сряда
Хирургът, дето ще оправя бакиите на колегата си от „Пирогов“ от преди няколко години, идва да ми се представи и да ми обясни какъв е оперативният план. Толкова е секси, че изобщо не го чувам какво ми говори. Това не е истинска болница, хора, това е HBO сериал, казвам ви!
През остатъка от деня ми е доста зле и няма как да е иначе – от мен стърчат тръби и абокати, изпадам в дрямка и пак се събуждам, и пак заспивам… Притеснявам се, не понеже не ми се яде, а понеже не ми се пие. В Благоевград не биха ме извинили, дори да бях с четири ампутирани крайника.
Ден 11, понеделник
Кръвните проби са ми в норма – белтъци, левкоцити, всичките гадини. Раните също изглеждат добре, така че ще живея, и няма да ми се налага да се придвижвам с дървен крак като пират от детска книжка до края на живота си.
Изписват ме. В нещо като алтернативна подаръчна кошница сестрата слага разни документи, едно пликче с хапчета, карта за безплатен транспорт до рехабилитационния център, както и всякакви други медицински консумативи. Малко съм разочарвана, че няма бутилка с калвадос и ядки, ама пък много се разглезих последните няколко дни, така че трябва малко да се събера.
Пращат ми един любезен гупта с чалма и латексови ръкавици, който да ме откaрa до къщи със специализиран транспорт и, ако се наложи, да ме пренесе като булка по стълбите до апартамента ми. За щастие не се налага. А и изобщо не съм си представяла така пренасянето през прага от мъжа на живота си!
Довличам се с патериците до хладилника и го отварям. Отвътре ме лъхват празнота и мраз. Почти се разплаквам, защото осъзнавам, че съм се върнала към грубата, извънболнична реалност, в която никой не ме пита през половин час дали имам нужда от наркотици, сьомга или термометър.
Вижте още:
