Винаги и с удоволствие ползвам привилегията да ми отварят вратата или да ми подават ръка на слизане от трамвая.
Оказва се обаче, че тези жестове могат лесно да се превърнат в минно поле за отношенията: докато аз виждам жест на внимание, много жени ги смятат за унизителни или скрита обида към личната независимост.
Истината, както обикновено, е някъде по средата и се крие в намерението.
Желанието на някого да ми отвори врата, да ми подаде ръка или да покрие сметката в ресторанта не означава непременно, че той ме смята за неспособна да го свърша сама.
Ако жестът е продиктуван от искрена вежливост и чиста човешка топлота, той сближава и дава уют и сигурност.
Всичко се свежда до начина, по който четем жестовете около нас.
Проучване на Chapman University, водено от социолога д-р Джанет Левър за романтичните и социални отношения, показва, че над 80% от мъжете и жените отчитат, че традиционните галантни жестове все още се възприемат от мнозинството като мил израз на внимание, а не като обида.
Въпреки това 40% от жените в такива проучвания споделят противоречиви чувства - от една страна, се радват на жеста и го приемат като знак на грижа, но от друга, изпитват лек вътрешен дискомфорт или страх от упражняване на контрол над тях.
Над 70% от мъжете пък признават, че се чувстват социално задължени и имат притеснения да не бъдат сметнати за "груби" или "невъзпитани", ако случайно пропуснат да се проявят като "кавалери".
Силната и уверена жена няма нужда да се доказва на всяка крачка, като отхвърля протегнатата ръка или се бори сама с вратата на входа.
Елегантният етикет съществува, за да прави общуването по-приятно и леко, а не за да поставя някого в подчинена позиция.
Разбира се, ако зад даден жест стои желание за контрол или демонстрация на превъзходство, това веднага се усеща, но в огромната част от случаите става дума за обикновено добро възпитание или просто жест на учтивост.
Еманципацията не изисква от жената да се превърне в воин, който вижда заплаха във всеки комплимент или кавалерски жест.
Равенството означава свобода на избора и еднакви възможности, а не отказ от женствеността и удоволствието някой да се погрижи за теб за миг.
Същинските битки за справедливост се водят на съвсем друго ниво и нямат нищо общо с това кой ще държи стола в ресторанта.
Промяната в женските нагласи засяга пряко мъжете, които често се оказват объркани от новите правила.
В миналото от мъжа се е очаквало да бъде изцяло отговорен за финансовото благополучие на семейството.
Преходът към партньорство, в което и двамата допринасят, изисква преосмисляне на личната идентичност и за мъжете, възпитани в духа на традиционните очаквания.
Загубата на ролята на главен доставчик може да доведе до вътрешна несигурност у тях.
От друга страна, при жените, които днес сами градят кариера и разчитат на собствените си сили, съществува обратният риск - да започнат да гледат на всеки жест на внимание като на обида към своята независимост.
А всъщност малките прояви на грижа са чудесен начин мъжът да изрази уважение, без това да накърнява авторитета на жената.
Най-хубавото на съвременната жена е, че може да бъде едновременно успяла, самостоятелна и отворена към вниманието на другите.
В крайна сметка светът няма да стане по-справедлив, ако откажем да поемем подадената ни ръка от криворазбрано равенство. Истинското равенство е там, където имаме свободата да бъдем уязвими.
Ако една жена сама реши да бъде домакиня или да остави партньора си да я черпи кафе, това е нейно право, а не предателство спрямо женската кауза.
Същинският проблем не е в отворената врата или подадената ръка, а в системните неравенства - в разликата в заплащането, в липсата на реални възможности, в снизходителното отношение и домашното насилие.
