Влизам в магазина и ме посреща Тя - съвършена, с цвят на отлежало бордо, изработена от нещо революционно, с уникално покритие, по най-нова нанотехнология. Цената ѝ е... ами, не е за коментар. Но вече я искам! Защото рекламата крещи: "С тази тенджера всяко ястие се превръща в шедьовър! Вкусете успеха!" - и аз, разбира се, искам да го вкуся!
Не е като да не мога да готвя, много добре се справям дори, или поне така твърдят домашните. Но ако всички проблеми могат да се решат с една смяна на тенджерата - защо пък не? Децата ще ядат броколи и грах с усмивка, мъжът ми ще ме гледа с обожание както преди 30 години, а аз кротко и небрежно ще разбърквам таен сос и ще се наслаждавам на момента.
Учила съм се да готвя в миналия век, на печка на дърва. До към 30 г. не бях ползвала неща като миксери, чопъри и гриндери. Смятах сокоизстисквачката и кафемелачката за велики изобретения и умирах от ужас да не вземат да ми се счупят, че какво ще правим тогава...
Имах две неугледни, обикновени алуминиеви тенджери, може би затова така ме грабна тази в бордо - обяснимо е. Хубавите кухненски съдове радват окото и правят живота в кухнята по-весел, но ако готвиш с мисълта "Пак ли трябва да ги храня тия хора, нали вчера ядоха...", резултатът ще е тъжен. Никаква нанотехнология не е в състояние да неутрализира киселото настроение. Тенджерата в бордо може да скрие много неща, но не и липсата на мерак.
Манджата има странното свойство да попива емоциите ни - когато я бъркаш по задължение, тя си остава просто "храна за оцеляване". Но в мига, в който решим, че това не е ангажимент, а нашето малко време за творчество, и най-обикновената леща започва да ухае различно.
Ако не е фотогенично, ако няма френско име или не е сготвено в еко-био-съд за 500 лева - какво ястие е това изобщо? Ами, обикновен боб, при това по собствена, а не по "бабина" рецепта.
Проблемът отдавна не е в самата манджа или в умението да я приготвим, а в глада ни за аплодисменти. Сякаш вече не готвим за тези, които седят на нашата маса, а за невидимото жури отвън - за познатите в социалните мрежи, за колегите, за света, пред който постоянно се явяваме на изпит по "перфектен живот". Имаме нужда някой друг да ни потвърди, че трудът ни има стойност, но в това трескаво търсене на чуждото одобрение се промъква една тиха подмяна: започваме да мерим стойността на вечерята не по това дали е вкусно и дали близките ни са сити и доволни, а по това колко впечатляващо изглежда отстрани.
Забравяме само, че най-силното потвърждение за способностите ни е пълната тишина на масата и празната тенджера в бордо - каквото и да е забъркано в нея, ако е с любов и желание, ще се получи.
