„ОП, ОП, ОП“ и още няколко реплики, с които да вбесим шофьор

| от Евелина Бонева |

Когато шофираш сам(а) из града, животът е хубав. Можеш да слушаш Вивалди, подкасти, да се гримираш, да говориш по телефона с приятели, да говориш по работа, да набиваш чийзбургери и изобщо да ползваш колата като едно своеобразно убежище: лично пространство, в което никой не нахлува.

Е, случва се някой да те засече, да те подпре отзад, да те препсува, но каквото и да се случва извън купето на автомобила, то не е в състояние да те изкара извън кожата така, както онова, което се случва вътре.

Понякога обаче в колата се случва инвазия: приятел, роднина, сиблинг или дете пенетрират купето и започват да ръсят реплики, които са способни да изкарат и най-дзен настроения шофьор извън кожата му и да го накарат да си припомни сръбски псувни, които никога не е знаел.

Ето кои са най-разпространените реплики, които се отправят към шофьора и са в състояние да го накарат да натисне рязко спирачката и да излезе от колата, за да си блъска главата в бордюра 15 минути, докато се успокои и продължи напред.

„Е що не минеш/мина оттам?“

Пътниците регулярно имат претенции откъде да мине шофьора. Все едно с качването в колата, в главата им се материализира холограмен Waze. Те знаят, че за да стигнеш от „Манастирски ливади“ до „Сухата река“ е по-добре да се мине през Панчарево, и че пътят за „Младост“ се вие през „Студентски град“. И не свенят да дадат акъл откъде, аджеба, трябва или е трябвало да се мине.

„Владо, нали знаеш, че ти гледам километража?“

Да, жената е отзад и гледа. Не гледа стадата с овце покрай пътя, нито лавандуловите полета, в които вече се е снимала като девствена нимфа. Тя гледа километража. От София до Виена. И надава вик всеки път, когато стрелката допре цифрата 130.

„Хайде да караш малко по-внимателно, че си гледам телефона и ми става лошо“

Партньорът ви в пътуването се вози отзад като президент и си скролва из социалните мрежи, докато вие карате по „Борис“. Паветата обаче му пречат да види откъде са се тагнали колеги, за да може да изкоментира колко е гадно там. Твърде много пътници живеят с илюзията, че шофьорът е длъжен да съобрази стила си на каране с техния перфектен комфорт. Да, грубо е да караш като шофьор в градския, но в крайна сметка никой не е длъжен да спира на легналите полицаи, за да може някой друг да си рови в смартфона.

„Хей там май има място за паркиране“

Класическа ситуация: доверяваш се на пасажера, който МИСЛИ, че някъде там има място за паркиране, което е по-близо до входа на мола, и пропускаш единственото свободно място на този етаж. Естествено, ТАМ няма свободно място. Просто има паркиран Smart. Колкото и да е неприятно, не можеш да го избуташ деликатно назад, защото не е учтиво и слизаш още две нива надолу, за да паркираш накрая на инвалидно място и след 8 минути да намериш автомобила си облепен в стикери „Аз искам да съм инвалид“.

„Хапни си яйчице, за какво го варих?“

Баба ти. Возиш я до Банкя да налеете минерална вода и багажникът е пълен с празни туби. Няма лошо, докато жената не реши, че не си ял от цял час и е време да хапнеш прясно сварено домашно яйце от радомирска кокошка. Веднага. Специално за теб го е варила. Доводите, че не желаеш колата ти да вони на яйца цяла седмица се разбиват като вълна о созополска скала в нейния довод. А именно: „Е а аз за какво го варих?“.

„Е що си паркирал чак там?“

„Чак там“ е на отстояние два метра от другото възможно място за паркиране. Необходима е обосновка на избора обаче.

„Жив да си, Жоро, е те тоя трамвай не го видех!“

Реален случай. Репликата е отправена от прабаба ми към баща ми, който шофира и спира, за да пропусне трамвай.

„ОП, ОП, ОП“

Очевидно си се доближил твърде много до друга кола. Живият парктроник се включва с притеснителна нотка на хистерия, която те кара да набиеш рязко спирачки и задната кола да спре в теб.

„Виж, виж, виж!“

Докато лавираш между колите, пред очите ти бива набутан смартфон, на който върви хипер интересно видео с котка, която се бие с друга котка.

„По-леко де, все пак возиш дете, нали не искаш да му се счупи врата?!?“

Да, ако возиш само възрастни може да караш с 260 по булевард България. Ако возиш дете обаче, което месец преди абитуриентския си бал още седи на детското столче, трябва да спираш преди да минеш през легнал полицай.

„Крачето ти май е все на съединителя, нали знаеш, че така феродовият диск се износва много бързо“

Мъжът ти. Гледа ти в краката, докато шофираш. Необходимо е да обясняваш какво правиш с тях 60 секунди в минутата. Искаш да спреш колата, да ги увиеш около врата му и да стискаш, да стискаш, да стискаш…
„Може ли да спреш климатика?“

Навън е 48 градуса, но зиморничавият пътник отзад се увива във вълнени шалове, трепери, подкашля демонстративно и мрънка, че гърлото му „драска“.

„Айде да пуснеш климатика малко“

Навън е 18 градуса, караш на отворен прозорец и дишаш с удоволствие. На някой обаче му хрумва, че жегата е адска и трябва да бичи климатик.

„Може ли да намалим музиката, че отзад ни се наду главата“

Караш нова кола с аудиосистема BOSE и искаш да слушаш новата песен на Хазарта на макс. Всеки звук по-силен от латерна обаче срива психиката на майка ти.

„Може ли да спрем на някоя бензиностанция, че пак ми се пишка?“

Жената. 5 минути след като сте тръгнали. Въпросът се задава на всеки 20.

„Нещо ми стана лошо, може ли да спреш за…“…изречението прелива в звука на стомашно съдържимо, изливащо се върху кожената каросерия.

„Може ли малко по-бързо да караш, че закъсняваме…“

„Може ли малко по-бавно да караш, че ми става лошо…“

А МОЖЕ ЛИ ДА МЛЪКНЕТЕ ВСИЧКИ И ДА СИ КАРАМ НА СПОКОЙСТВИЕ?