„Очи темнеят, глава се люшка…“ – ужасът на морския вирус

| от Евелина Бонева |

Хората се делят на два типа: такива, които тръгват за морето с аспирин и крем против изгаряния, и такива, които помъкват куфар, пълен с медикаменти за всички възможни нозологични единици от МКБ 10. Обичайно първите се приемат за небрежни, алергични към тревожността пичове, които живеят на ръба, гледат позитивно и умеят да се забавляват. Вторите, за сметка на това, са набедени за хипохондрици и засипани с шеги и закачки на тема прекалена предпазливост и сухарщина.

Но знаете ли какво? Опитът показва, че онези с аспирина, рано или късно, винаги опират до онези с куфара.

Потискана от безспирните подигравки за това, че всяка година влача в багажа си крем против хемороиди, но често не взимам горнище на бански, и осмяна за това, че веднъж забравих да си взема джапанки, но се снабдих с противозмийски серум, тази година реших да тръгна за традиционната морска почивка само с най-важното: шепа антидепресанти, малко валидол, нещичко за киселини и няколко шишенца капки за нос.

Още на втория ден някой ми поиска хапче за болно гърло. Друг помоли за пробиотик, защото шкембето в кръчмата нещо не било наред. Малко по-късно едно от децата в компанията вдигна висока температура. На третия ден в 7.30ч. сутринта бях в аптеката, защото някой повръщаше, а аз бях глозгана от свирепо чувство за вина, че съм тръгнала на изток от София без деган.

Нещата се укротиха за ден-два, след което една вечер си легнах в палатката, а на сутринта се събудих в полева болница на плажа. Мъжът ми се давеше насън, детето в палатката зад нашата крещеше „Мамо!“, след което издаваше онзи издайнически звук, от който става ясно, че стомашното съдържимо се излива върху морските охлювчета в пясъка, а няколко човека кашляха оглушително. В просъница успях да различа спастична кашлица, астматична кашлица, бронхитна кашлица, суха кашлица, продуктивна кашлица и подостра кашлица.

Знаете, че във филмите, когато някой кашля, той неизбежно умира скоро, но в реалността не се случва точно така, поради което бронхо-симфонията продължи зловещо да ехти над лагера до вечерта. Хората, които отговарят за почистването на химическите тоалетни бяха извикани на работа извънредно, а аспиринът на позитивно гледащите отдавна беше свършил. Ясно беше, че сме изправени пред криза.

Качвах се до аптеката около 10 пъти, попълвайки аптечката с нови и нови продукти, като същите стояха недокоснати в чекмеджето ми у дома. Защото „не отиваме на море, за да боледуваме“.

Точно когато нещата се успокоиха и от два дни никой не се беше тръшвал с пневмония или денга треска, се събудих в кошмара, наречен „морски ентеровирус“. Този бич, пратен на човечеството, ви пренася във виртуалната реалност на Дантевия ад още с отварянето на клепките рано сутринта.

Трябва да отидете до тоалетната веднага, но не можете да станете. Ако все пак успеете да се надигнете от леглото, през устата ви се излива тъжна пародия на водопадите Игуасу. „Очи темнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена!“. Искате да умрете незабавно, без да се съобразявате с мъката, която ще причинете на близките си, но не можете, защото нямате сили да се самоубиете. Затова молите някой да ви изнесе, заедно с дюшека и по възможност подлога някъде на сянка отвън и оставате да лежите като полуубит кон със счупен крак, който всички отбягват, защото гледката му им причинява болка.

И там, в тъмния, жежък морски следобед, опъната върху един дюшек с филия със сирене в едната ръка, и купа за плодове без плодове в нея – в другата, разбрах, че понякога и лекарствата не могат да спасят човека. Затова догодина ще тръгна с аспирин и крем против изгаряния, а в деня на ентеровируса – ще направя курбан.

 
 


Повече информация Виж всички