Не бях сигурна какво да очаквам, когато заминах на почивка за една седмица … за Перу! Тръгнах само с две чанти багаж и голямата мечта да видя едно от новите седем чудеса на света – Мачу Пикчу. Не знаех почти нищо друго за държавата, освен че част от територията ѝ обхваща Андите. Когато пристигнах, се чувствах сякаш Аладин ме е пренесъл на вълшебното си килимче далеч от ориенталско-балканската ми европейска реалност в една магична земя.
Първият ми сблъсък беше със столицата Лима. За нея знаех съвсем откъслечни неща от една книга на Марио Варгас Льоса – „Лудориите на лошото момиче“. Преди да замине да живее в Париж, главният герой живееше в един квартал на име Мирафлорес (в превод: „виж цветята“), който беше описан като един от бедняшките квартали в града. Съответно беше едно от местата, които исках да посетя. За моя голяма изненада обаче се оказа, че хотелът ни е разположен в същия този квартал, който към настоящия момент е един от най-развитите и популярни особено сред туристите. Дори направихме обиколка специално на квартала, който е дом и на известния „Парк с котките“ или официално „Парк Кенеди“. Очевидно бившият американски президент е имал приятели не само в Берлин, където го помнят с думите „Аз съм един берлинчанин“, но и в Лима, Перу.
Самата столица е доста мрачна. Първото, което прави впечатление през август, е, че в града няма слънце. Никакво.
Наистина от другата страна на екватора сезоните са наопаки и трябваше да е нещо между есен и зима, макар че реално имат само два сезона – сух и дъждовен. Въпреки това постоянните облаци и мъглата, създавана от океана, напълно покриваха града и до него не достигаха никакви слънчеви лъчи. Както научихме по-късно август и септември са месеците с най-много самоубийства в Лима, именно поради тази потискаща обстановка. Второто, което прави впечатление на мига, е трафикът – колите са много, навсякъде и въпреки че има и светофари, и регулировчици, и дори полиция на места, важи правилото, че пръв минава най-нахалният.
Вторият ми сблъсък с пъстротата и разнообразието на тази държава беше в Куско. Куско е напълно различен от Лима.
Разположен е планината на 3500 м надморска височина и е бил център на империята на инките. Там е и първото място, където започват да ви говорят за кечуа, което е името на езика на местните, наследник на древния език на инките. Прави впечатление, че повечето къщи са ниски (заради честите земетресения) и неизмазани (заради по-ниските данъци), което придава един особен и не много приятен облик на града. Местните обаче много се гордеят с града си и често се определят като кускуанци. Гидът ни в Куско беше местен и може би най-патриотично настроеният човек, когото срещнахме. Всичко, което ни показваше, останало от времето на инките (около XII век след Христа), за него беше уникално и впечатляващо.
Реално обектите представляваха монолитни каменни структури, които никой не знае как инките са успели да напаснат с такава прецизност. Когато обаче той също спомена, че инките не са имали писменост, започнахме да правим още повече аналогии с траките. Само че те са живели цели 14 века преди инките и още имаме запазени техни гробници и светилища. Това е моментът, в който започнахме да искаме да сме не в Куско, а в Перперикон. Никога не съм била особено патриотично настроена, но ме хвана яд. Хвана ме яд, че няма кой да възхвалява така нашата история и че, понеже не са дошли испанците през океана да я унищожат, туристите в България са в пъти по-малко от тези в Перу, а ние самите честно нехаем за богатото си културно и историческо наследство.
Пътят ни продължаваше все по-навътре в Андите и ни отведе до заветното Мачу Пикчу.
За моя изненада научих, че градът всъщност никога не е бил напълно завършен. Остава най- висшият опит на една цивилизация да покаже разцвета си, но прекършен от завладяването ѝ. Докато в Куско местните език и религия се споменаваха с половин устна, като добре пазена тайна на местните от централното управление, в Мачу Пикчу този разговор се водеше по-открито. Освен за езика – кечуа, все повече се говореше и за Пачамама – основната богиня във вярванията на инките, Богинята Земя, Богинята Майка. Гидът ни в Мачу Пикчу беше доста по-неутрален в оценките си, въпреки че самият Мачу Пикчу е наистина впечатляващ, за което спомага най-вече уникалната красота на заобикалящите го Анди.
Любимото ми място обаче стана погребалният комплект Силюстани, състоящ се от гигантски кули, разположен край езерото Умайо. Това е най-красивото и спокойно езеро, което съм виждала. Въпреки че същата сутрин бяхме посетили езерото Титикака, то не успя да ме впечатли толкова. Древните инки наистина са знаели как да изберат най-доброто място за вечен покой на своите лидери. Гидът ни, също като мястото, беше спокоен и разказваше своите магични истории бавно и пленително. Именно той за първи път ни разказаха и за Пачатата – Бащата Вселена, изобразяван като правоъгълник.
Пачамама (кръг) и Пачатата, Земята и Вселената винаги се изобразяват като едно цяло и се уважават наравно в тази мистична религия.
Въпреки че официалната религия в Перу е католическата, когато започнеш за опознаваш живота на местните, започваш да разбираш, че християнството е преплетено до неузнаваемост с митичните вярвания на предците.
Перу е една държава на контрасти, която обаче обединява – старото и новото, високото и ниското, чуждото и местното, Земята и Вселената в един невероятен микс, който носи много чар, топлина и душевен мир. За мен най-интересно беше да опозная историята именно чрез хората. Навсякъде ни развеждаха местни гидове и шофьори, с които успях да общувам по-отблизо и поради това че говоря испански, който си остава официалният език в Перу. Културно и исторически Перу се разделя на северна и южна част, като северната е по-силно повлияна от испанците и политическите нагласи са по-скоро десни, докато в южната са концентрирани останките от империята на инките, хората са по-дълбоко свързани с тази култура и политическите нагласи са по- скоро леви. За повечето хора в България Перу и като цяло Латинска Америка са един далечен и непознат свят. Екзотичен и мистичен. Когато човек се потопи в джунглите и Андите наистина може да открие защо този континент е родил магическия реализъм.
Вижте още:
Домати, олющено, смрад и графити: Мръсният Неапол и какво да правим там
