Забелязали ли сте, че когато някой паркира нощем колата си под прозореца ти и надуе музиката до дупка, тази музика никога не е на Гершуин?
Че ако чуваш баса през три пресечки, парчето не е на Мерилиън? Че който си пуска на всеослушание някое парче в публичния транспорт, никога не избира парче на Нова генерация?
Обикновено е чалга, рап или по-народен рок, какъвто обикновено звучи по фестивалите с много кебапчета. В този ред. Разбира се, НЕ ВСИЧКИ с тези музикални избори, се държат по този начин, но хората, които се държат така, обикновено са с тези музикални избори.
Тук можем много да си говорим за съотношението между предразсъдъци и статистика и този разговор никога не би бил еднозначен. А някой може да ме обвини, че се мисля за нещо повече от другите. Няма да споря много.
Дали се мисля за по-добре възпитана, по-учтива, по-емпатична, а може би и по-умна от хората, които тенденциозно налагат на всички останалите да се съобразяват с техните желания и предпочитания? Да, мисля се.
Не се изрязвам с мръсна газ на пътя в нощта, не дрифтя по пешеходни пътеки, не се пререждам по опашки, не си хвърлям фаса през прозореца, не си оставям отпадъците в природата, не мятам пиратки в ничии крака, не крещя по телефона за далавери, и освен мен (и който евентуално ме е попитал), никой друг не знае какво точно слушам в момента.
И ни най-малко не се гордея с това, намирам го за санитарен минимум на човешкото поведение, който за радост повечето хора владеят.
За зла беда обаче... НЕ ВСИЧКИ.
Понякога изглежда, че невъзпитаното и нагло поведение взима превес в обществото. Причината, струва ми се, не е, че простащината е масова. По-скоро е, че сме придобили навика да търпим подобно поведение и мълчаливо да го толерираме, за да не стане по-лошо.
Преди няколко седмици например пътувам с кучето си в автобус между Варна и София.
Кучето си има отделно закупен билет, въпреки че формално не се изисква, а и е научено от бебе как да се държи в превозно средство, за да не пречим на никого с присъствието си.
Почти всички пътници в автобуса са кротки, мирни и възпитани хора. Качили са се с книга или с близък, с когото си водят тих разговор и не се натрапват на никого. Обаче почти всички. С изключение на двама.
Още с качването двамата мъже на видима възраст между 30 и 40 отварят бири. Напитките прогресивно намаляват на всеки половин час, докато автобусът бавно и сигурно се умирисва на хмел и бездимни тютюневи изделия, използвани от същите пасажери.
И двамата са изключително гръмогласни, водят шумни телефонни разговори, разменят помежду си реплики и дебелашки шеги на високи децибели. Изглежда не просто не се опитват да запазят разговора помежду си, но и всъщност държат да наложат на всички да слушаме комуникацията им.
След малко откъм техните седалки зазвучават кючек след кючек.
После автобусът спира непланирано, за да слезе единият да облекчи физиологичните си нужди.
След като го прави показно точно пред прозорците на превозното средство, се качва с думите "хе-хе, добре, че нямам сценична треска!". Кючеците продължават. Татуираните прасци на двама "диджеи" вече се подрусват в ритъм.
Вътрешният ми диалог работи на пълни обороти.
Изкушавам се да стана да им направя забележка и се възпирам. Съзнавам, че е напълно възможно да налетят на бой, да направят нещо на кучето ми или директно да ми извадят нож, а наоколо никой да не реагира.
Чудя се дали просто не съм параноична и страхлива, после си спомням за новините, които чета постоянно и се убеждавам, че опасенията ми са напълно реалистични.
Сещам се и за майка ми, която винаги чака с нетърпение да ѝ пиша, че съм пристигнала благополучно, и не си ляга да спи, докато не го направя. Не искам да чете за мен в социалните мрежи.
Продължавам да си мълча, да се мразя вътрешно за малодушието, а и да се чудя наистина ли на никого от останалите пътници не му прави впечатление и не го смущава това държание.
На почивката във Велико Търново виждаме шофьора на автобуса потиснато да изхвърля торбичка с кенчета от бира, фасове и опаковки от закуски.
Един пътник пита какво е станало с онези двама "пияни галфони". Шофьорът разяснява, че това е била крайната им дестинация. Всички въздъхваме с облекчение. Някои се смеят, други дори ръкопляскат. Обаче това не е щастлив финал на една позната ежедневна история.
Очевидно 40 души сме прекарали няколко часа в зависимост от благоволението и желанието на двама.
Очевидно всеки от нас си е мислел, че поведението им не е окей и не бива да бъде търпяно. И същевременно всеки, също както и аз, се е чудел какви последици ще има, ако каже нещо по въпроса, и дали изобщо ще се намери кой да го подкрепи.
Колективната ни сила би могла да сложи край на нетърпима ситуация още в нейния зародиш. Индивидуалната - надали.
И е така не само в тази ситуация. От малките злободневни моменти до големите политически кризи винаги съществува възможността да променим развоя, ако реагираме общностно, вместо основателно да се опасяваме, че сме сами и че никой никога няма да скочи за нас.
И докато продължаваме по този начин, има още много да се убеждаваме, че не, "НЕ ВСИЧКИ" са такива, докато някой друг определя изцяло по свое усмотрение по какви правила ще живеем.
Който е нагъл, ще поръчва музиката. Другите ще плащат.
