Преди няколко седмици с родителите ми и с кучето имахме дълго пътуване с междуградски автобус.
В публичния транспорт човек никога не знае на какви спътници ще попадне, но ние извадихме изключителен късмет. На седалките пред мен седеше майка с малко момиченце, на пет години.
Още с потеглянето детето силно ме впечатли, както и начинът, по който майката се грижеше за него. Беше му подготвила книжки за четене и книжки за оцветяване, през цялото време се занимаваха заедно, а момиченцето показваше интерес и любознателност.
Говориха си дълго помежду си - цели осем часа - макар и съвсем тихичко, така че да не пречат на никого от останалите пътуващи.
Малката дъщеричка си пееше детски песнички и забелязах, че може би дори и аз, въпреки че съм с десетилетия по-голяма, не знам толкова много музика наизуст.
Когато слязохме за почивка на автогарата във Велико Търново, се запознах с тях, а момиченцето учтиви помоли да се порадва на кучето ми и се държа внимателно и нежно с него. Разказаха, че се връщат от посещение при бабата и дядото на детето.
Почувствах се слънчево и топло от общуването с тях и макар оттогава да измина известно време, все още се сещам с повод и без повод колко очарователно ми се стори това дете и колко обнадеждаващо за бъдещето на обществото ни.
В разговор с родителите ми в последните дни, се оказа, че те са имали същите наблюдения и също са изпитали умиление спрямо детето. Баща ми сподели, че то донякъде му е напомнило на мен като малка.
Каза обаче и още нещо, което ме жегна донякъде: "Колкото и да се радвах, към края на пътя ми стана и малко мъчно - представих си как това дете ще тръгне на училище в даден момент и там сигурно ще се намерят разни простачета, които да го тормозят и да му се подиграват".
Замислих се над думите му и също се натъжих.
Помислих си, че дори самият факт всички толкова да се впечатлим от това колко мило и умно може да бъде едно малко дете, по някакъв начин показва, че ситуацията е по-скоро рядкост, която да идва да напомни, че добрите и нежни деца може би се превръщат в изчезващи видове, за които липсва Червена книга да ги защитава.
Днес си говорим за "локали" и за детска престъпност повече от всякога, а самите деца сякаш са принудени да порастват твърде бързо в едно грубо, нервно и сърдито на себе си и на света общество, което не се усеща нито като "childproof", нито като "child friendly".
Сред приятелите си родители виждам предимно хубави примери - родители, които отделят време и внимание на децата си, говорят си с тях, играят си с тях, четат им, внимават с какво ги хранят и как се отнасят с тях. Не ги глезят, но ги зачитат като личности.
Възпитават ги, но не ги наказват с физически наказания или с някакви форми на обида и унижение.
Записват ги на различни клубове, уроци и кръжоци, и то не с цел да се състезават и да носят вкъщи постижения и награди, а да откриват себе си и да развиват своите умения и интереси.
Само че какво става, когато човек погледне извън балона, който си е създал с цел оцеляване?
Какво става, когато едно дете, отглеждано да вярва във вълшебствата и в доброто и да прави път на врабчетата по улицата, попадне в джунглата навън... При фетишите: по-скъпи маратонки и последни модели телефони. При децата, които са имали нещастието, техните родители да им тикнат екран пред лицето едва ли не още от родилния дом, да ги направят свидетели на скандали, разпри, грозни раздели и още по-грозни оставания заедно, домашно насилие - физическо и психическо. Родители, които са ги неглижирали, не са си говорили, не са си играли, изобщо са ги създали просто защото "така се прави" и трябва да има "българчета за България" и изобщо не осъзнават, че насреща си имат хора, а не някакви неодушевени предмети.
Такива родители се държат с децата си, сякаш децата са им длъжни навеки, но за сметка на това се държат с обществото, сякаш обществото е навеки длъжно на децата им.
Да ги търпи, когато ритат уличните котки, когато гърмят пиратки под прозорците, когато си пускат кофти музика на всеослушание в градския транспорт, когато плюят по учителите си или обиждат и унижават своите съученици само поради това, че са по-крехки, милостиви и човечни от тях, а те самите никога не са срещали у дома такова отношение.
Нещо повече, такова отношение им е тенденциозно представяно като жалка проява на слабост.
"Ами, то дете, бе, госпожа, ти дете не си ли била?", казват родителите на такива деца, ако им се направи забележка.
И обясняват как човек трябва да се научи да побеждава и да е отгоре, за да принуди другия да се съобрази с него и да бъде вечно на неговата.
Как живеят едни с други децата на родители, които сякаш живеят в тотално различни вселени? Как го правят, без някой - и то е ясно кой - да излезе наранен?
За съжаление, в този текст нямам отговори. Имам само въпроси и страхове. Най-вече един страх - че тук не е подходящото място да си умно и добро детенце. А не бива да е така.
