Знаете ли, никога не са ми се подигравали в ситуации, в които съм била за подигравка, а такива не са били никак малко. Никой не ми се смееше, когато се държах гадно със съучениците си в гимназията. Никой не ме посочи с пръст, когато си хабях възможностите и времето да попълвам екселски таблици в корпорация, която предлага вреден продукт. Когато се утрепвах от глад, за да изглеждам „както трябва“ според списанията, и подтичвах на тънки токчета по дебела ледена кора през зимата, получавах комплименти за външния си вид. Ако се случи да кажа нещо гадно за някой човек, съм получавала одобрителни усмивки, хихикания, кимания, изобщо подкрепа, че съм осмяла някого зад гърба му. Ако изклинча нещо от ангажимент или отговорност – пак така, тарикатска работа. Ако изразя някакво мнение, съдържащо омраза, винаги се е намирало кой да се присъедини. Получавала съм гепи, ако излизам с някого зад гърба на партньора си или просто ходя на безцелни срещи с хора, които не харесвам.
Подигравали са ми се обаче за други неща – най-вече в ситуациите, когато правя колебливи опити да постъпя правилно според разбиранията си. Когато не ям месо – „хе-хе, не си на върха на хранителната верига, за да си тревопасна“, „хе-хе, нали знаеш никоя жена не е 100% вегетарианка“. Когато отида да протестирам за нещо – „хе-хе, и какво стана, изгони ли хомофобите и нацистите“, „хе-хе, падна ли правителството“. Когато работя нещо, свързано с взаимопомощ, или изобщо се опитам да помогна на някого – „хе-хе, и какво стана, пораснаха ли ти ангелски крилца, ореолът къде е“. Ако не проявявам интерес към случайни сексуални контакти, незачитащи личността и емоциите на отсрещната страна, „хайде пък тая стана Дева Мария тука“. Ако откажа да излъжа или да направя някакъв етичен компромис, се оказва, че „просто не разбирам как работи светът“. В такива ситуации автоматично се оказвам глупава, заблудена, неразбрала нещо, наивна, че и налагаща нещо си на някого си.
Разбира се, това не е някакво лично отношение към мен, и не, не идва оттам, че познатите ми са лоши и гадни, каквито те не са. Константно и масово наблюдавам такова отношение към всеки човек, който се опитва да се ангажира с нещо, свързано с положителна промяна в средата си, или да намали нечие страдание. Все не е това начинът, все не е това приоритетното. Този човек винаги е „просто позьор“, или „просто наивник“, или „просто идиот“. Каузата му все не е правилна, методите му все са тъпи, той всъщност си го прави за собствен кеф, и само разваля рахата на околните. (Разбира се, в така наречените „добри дела“ – колкото и надменно и нарцистично да звучи този израз, когато го казваш за себе си – си има елемент на егоцентризъм и лично удовлетворение, и ако някой твърди обратното, значи наистина или лъже, или лицемерничи.)
Гонен негузен бяга – такова е положението на човека, когато полага някаква форма на социална ангажираност, каквато и да е тя. Усилията и мненията му задължително се омаловажават, бива често поставян в ситуация да се оправдава и защитава, да трябва да доказва нещо на някого, и неминуемо да търпи някаква форма на присмех.
Всичко това, струва ми се, идва от истинския вариант на цитираната пословица – „гузен негонен бяга“.
Всеки от нас, разбира се, има изконното право да прекара живота си на дивана пред телевизора и да се интересува единствено от преките си нужди – да хапне, да дремне, да се сноши, да си купи нови дрешки – защо не и от естествен косъм, защо не и произведени чрез експлоатация на детски труд – и да обича единствено „боба, леба“ и нецензурното продължение на този израз. Не дължим абсолютно нищо на другите – макар че може да се поспори дали не им дължим поне да не ги нараняваме и да ги оставим на мира да бъдат себе си.
Там е работата, че понякога това да сме обществено полезни колкото фикуса в ъгъла (при това не съвсем, понеже той фотосинтезира, докато ние консумираме и изхвърляме отпадъци), се оказва недостатъчно. Обаче енергията и мотивацията ни да помръднем в името на когото или каквото и да било също се оказва недостатъчна. Тогава сме ядосани и фрустрирани – хем ни се иска да сме нещо повече от себе си и от съществуването на първото стъпало на Маслоу, хем от друга страна ни е страх, и не знаем откъде да започнем, и ни мързи. Когнитивен дисонанс.
В такива ситуации последното, от което имаме нужда, е наоколо да има някой, който прави опити да прояви някаква форма на социална ангажираност, че и понякога да има наглостта да вярва в нас и да мисли, че можем да сме нещо повече от избора си да вървим по най-малкото съпротивление на живота, или дори да ни обърне внимание, че естественият косъм и трудовата експлоатация са неетични. Как да не омаловажиш такъв човек, как да не му се присмееш, как да не го намразиш? Нали иначе трябва да се помислиш за маловажен и за смешен, че даже и да мразиш себе си, а това не е никак приятно. Или все пак да се размърдаш, да се замислиш, да се промениш, а то боли това последното.
Социалната ангажираност е смешна, защото смехът побеждава абсолютно всичко на света – спаружва го като развързано балонче с хелий, снижава го, обезценява го, прави го незначително. Стивън Кинг го е знаел, когато е писал финала на „То“, в който порасналите деца побеждават есенцията на самия страх чрез присмех. Джоан Роулинг го е знаела също (а не е невъзможно и да го е заела от Кинг), когато разказва на страниците на Хари Потър поредицата за магическото същество богърт – то се трансформира в най-големия страх на човека, пред когото е застанало, и може да бъде сразено със заклинанието „Ридикулус!“, превръщащо го в комична версия на същия този страшен образ.
Понякога се случва страхът ни да е самата социална ангажираност – това се случва, когато сме твърде големи за самите себе си, но твърде малки за нея. Да си социално ангажиран е страшно, затова трябва да стане смешно. Така е по-лесно да живееш със себе си, и с боба и леба. Ако някой ти твърди обратното – как, кажи ми, да не се изплюеш върху него?
Вижте още:
