Първоначалният ми подтик да напиша това дойде, когато се загледах в поредните опити да се спаси „чистият“ патриотизъм, този път, през призмата на две групи – една по-либерална и друга, ултра консервативна, които не заслужават специално упоменаване. Макар че съм сигурен, че подобни инициативи нерядко наистина са провокирани от определен идеализъм и добри намерения, самият патриотизъм е понятие, гнило в корените си.
Същността на патриотизма, подобно на национализма и на организираните религии, отива далеч отвъд преклонението пред земята, природа и „наште планини зелени“, към престолнината на царе, боляри и свещеници, кръстоносни походи и войни, закон и ред. Патриотизмът е религия, култ към държавата и Бащата („patria“ – бащина земя), идеология на славата и героизма, която ултимативно разделя света на богоизбрани и на всички останали, по-низши и незаслужаващи привилегиите на първите.
Патриотизмът, в най-доброжелателните му форми у нас, винаги прави реверанс пред традициите на миналото и културите, които се срещат по земите ни, селективно подбирайки онези елементи, които се вписват сякаш натурално в неговия наратив – а именно култа към властта и към нейните герои – в процес на изграждане на една универсална истина, в която да бъде претопено огромното житейско многообразие и неговите коренни истини.
Земите, които живеем, са исторически кръстопът на множество племена, които във времето са открили своя рай и са се влели в местното население и са го обогатили, така че в кръвта ни днес се открива ДНК на над 100 етнически групи.
Тук е земята на менадите, още познати като „вакханки“ – жените-поклоннички на тракийския бог н виното Дионис, които танцували опиянени, докато не изпаднат в религиозен екстаз, разкъсвали животното, което въплъщавало бога и го изяждали сурово, изяждайки самия бог, преди да го възкресят отново.
Земята на бесите, които не са били подчинени никога на никого.
Земята на богомилите, проповядвали равенство, братство и свобода, съпричастност към другите и към страдащите, и бунт срещу всяка власт, църковна или светска.
Тук е земята на ересите.
Тук, където и до ден днешен се събират кукери, нестинари, каракачани и дъновисти, битува днес тази проста национална идеология, която се бори с огромното многообразие на живота, чрез фиктивния, образ на „чистия“ българин-патриот, и в негово име присвоява цялото природно и културно богатство, за да го превърне в собственост, която пак в негово име да се управлява. Днес, кой политик и кой феодал-бизнесмен не е патриот и родолюбец?
Същевременно, същият патриотизъм, в по-недоброжелателната си форма, който днес ражда и ловци на бежанци, ксенофоби и расисти, издига в култ републиканеца Васил Левски, борил се за мирно съжителство между народите и – още по-парадоксално – анархиста Христо Ботев, борец за свобода и враг на властта и аристократите. Ботев, който днес се преподава и тълкува така избирателно от патриотичното ни образование, че неслучайно заедно с Левски са се превърнали в идоли на най-гнусните мачо-патриоти, които масово си татуират образите им по крака, гърди и рамене.
Днешният свят се е превърнал в една огромна сергия, в която всички е за продан, и патриотизмът е един от най-добрите продавачи.
За обезличаването на традициите и идентичността ни, пророците на крайния патриотизъм обвиняват либерали, феминисти и ЛГБТИА+ общността, както и глобализацията, но именно най-ревностните сред тях са кукли на конци в игра на власт и пари.
„Добрите“ патриоти пък са готови на либерални отстъпки, обявявайки се срещу дискриминацията спрямо пол, раса и сексуалност, но са също толкова безкомпромисно вярват в „просветените“ елити и нуждата от водачи на „масите“, които ще превърнат и последното късче природа и култура у нас в стока на световния пазар. Именно подобни предприемчиви и прогресивни родолюбци и способността им да разграбват народа, в служба на едрия бизнес и новите инвестиции, паралелно разграждайки работническите права, са причината сред оскотелия народ почвата да е толкова благоприятна за токсични партии като „Възраждане“, „ВМРО“ и „Атака“, и всякакви неонацистки групировки.
Ако ѝ позволим, всяка земя е способна да поддържа живи своите традиции, да подхранва смислени общности, които живеят в хармония с природата и помежду си. Но никоя култура не може да понесе безкрайната жажда за власт и пари на мутри, бизнесмени и политическите им лакеи. Животът на чужд гръб неизбежно води до безгръбначен народ.
Този народ не заслужава да го презираме затова, че е оскотял и често сам помага на палачите си да грабят още и още – така е устроен светът, токсичните връзки водят след себе си токсични връзки.
Не заслужава и съжаление, защото докато продължаваме да се възприемаме като жертви и за всичко да ни бъде виновен някой друг, няма да повярваме, че от нас зависи да поемем отговорността да преборим несправедливостите, причинители на бедността, на феодализма и унижението, на обезличаването ни все по-далеч от корените.
На тези, които сме затворени в големия град, може би ще ни е най-трудно да видим през комплексната материята на смога от лъжи и боклуци. Всички усещаме във въздуха, че нещо не е наред и не живеем естествено. Лъжата, дори и повторена милион пъти, не се превръща в истина, колкото и хора да е убедила. Пътят обратно към корените и традиционното минало, в тази земя на еретици и магически ритуали, несъмнено ще помогне да се разсеят съмненията за това, кое ни е истински близко и природно.
Вижте още:
