Дъбът не е виновен, че свинята* си чеше зурлата в него

| от Слави Искренов |


Сега, тази поговорка може и да беше „Дъбът не е виновен, че свинята си трие четината в него“, а може и да е нещо трето. Срещнах я отдавна, като дете, в биографията на Тони Шумахер, така че може и да не съм изцяло изряден с думите ѝ. Но смисълът на всички варианти е един и същ. Дъбът сам по себе си е чудесно дърво и ако някоя свиня се доближи до него да си върши свинските работи, не би следвало после да плюем и кълнем дъба, че има по себе си свински лиги, кал и смрад.

Ползвам същата логика, по която не би трябвало да обвиняваме ножа – на практика чудесно кухненско и къмпингарско пособие – ако някой ненормалник ни наръга 27 пъти с него. И за да станат препратките три за щастие, ще ви разкажа и този готин виц:

Рано сутрин в трамвая човек пътува за работа, седнал е (няма страшно – има достатъчно празни седалки и за евентуални бременни, майки с деца и възрастни хора, той е възпитан господин), носи костюм, държи куфарче на коленете си, с прическа, избръснат, напарфюмиран дискретно, пътува за работа в очакване за един пореден прекрасен делничен ден. Над него, хванал се за хоризонталната тръба за държане, леко увиснал на хвата си, пътува пиян човек, омърлян, миришещ на бъчва, прибиращ се след цяла нощ запой. Трамваят, като нормален трамвай (не е той виновен), се люшка, клати и тресе. При едно по-рязко залюляване пияният изповръща мощно вътрешните си течности върху седящия спретнат господин – повърнята залива куфарчето на гражданина, костюма и обувките му, обръснатото му лице. Всичко, до последната капка гняс е повърнато само и изцяло върху пътуващия за работа. До преди секунда културният мъж се променя рязко – избухва, гневен, крещи: „Ееей, кво правиш бе, свиняаа!!!“. Повърналият го му отговаря спокойно: „Аз ли съм свиня, бе, я се виж на кво приличаш!“.

Та така.

Ето 5 повтарящи се ситуации, в които намирам за крайно несправедливо, че се прилага горното поведение, а ние – страничните наблюдатели – предпочитаме да обвиним дъба, ножа и господина, пътуващ за работа:

1) Родината – администрацията, политиците и всичко подобн

В ролята на дъба е нашата татковина. И заради проблемите с документи, процедури, хартийки с подписи, срокове за изчакване, мръсно летище, данъчни, дупки по улиците, липса на места в детски градини и ясли, корупцията, лелки по гишета, висяща правна реформа, чалга от съседите, флексове от съседния блок, святкащите фарове за правото на лявата лента, простовати народни представители, липса на паркоместа и други съсипвания на средата – да се намразва „дъба“ е глупаво. Умно е, ако можем да разграничим „свинята“ от него и да не бъркаме държавата с родината, преди да се кълнем, че ненавиждаме България.

2) Думите „родина“ и „татковина“ – патриотарите

Почти като предното. Това, че индивиди с пяна на уста злоупотребяват с „българщината“ и посочените две думи, не би трябвало да прави самите думи бодливи за езика ни. Иначе патриотарите са ни победили – и нас, и здравия разум. „Свинете, които си чешат зурлите“ в този конкретен „дъб“ явно са го заплюли за себе си. Не би било хубаво, ако е така.

3) БГ футболът – малоумните фенове

Не разбирам хората, които силно се учудват на феновете на българските отбори – „Как може да гледаш това, то не е футбол!“ и добавят „Аз съм фен на … (попълнете чуждестранен клуб) – е това е Футбол!“. Е, много е просто – не гледаме футбола като академици, а като запалянковци – емоционално ме влече тъкмо моят отбор, откакто се помня.

Дори и да е изпаднал в окръжната група, няма да спре да ме вълнува. Дори и да няма победа години наред, аз съм емоционално свързан и затова го гледам. Като аналогия (но не и като приравняване по важност) – ако детето ти е на три и рисува зле от гледна точка на видни изкуствоведи, ти, като родител, е напълно вероятно да пуснеш съвсем искрена сълза заради рисунката на собственото си „гардже“ и да си я гледаш всеки ден на хладилника с умиление. А срещайки гениалните картини на съседското дете, от Академията, чисто рационално да си кажеш – да, готино; и дотам.

Така че – английски, немски, испански отбор – не ме докосва просто, далечен и безразличен ми е. И след това дълго предисловие по подточката да добавя – аз не съм ултрас. И – малоумни фенове има във всички държави. Малоумните български фенове, отиващи на мач, за да се бият, да псуват и да палят тениски на противникови привърженици са „свинете, които си чешат зурлите“ в „дъба“ (българския футбол). Да, те ме разколебават да ида на мач на стадиона, но да заклеймяваме целия български футбол, да прекратяваме интереса си към него заради шепа (или няколко шепи) идиоти – ми се струва незряло.

4) Религията – недостойните свещеници

Дъбът си е дъб. Той има определени характеристики, които го правят дъб. Православното християнско, да речем, носи със себе си съвсем конкретни ценности и идеи (отделна тема, но при твърде много хора, изказващи се относно тях, има сериозни неточности), които го правят такова. Сред тях не са включени препоръки като: поповете трябва да носят ролекси и злата и да карат линкълни. И ако въпросните „зурли“ се чешат в „дъба“, престъпвайки ценностите и идеите му, то някак си е логично недоволството да се насочи към собствениците на „зурлите“. А не към оплюване на самия „дъб“. И не само отделни попове, дори цялата Църква не би трябвало да ни замъглява мнението за християнството. Религията дава свобода на избор на действията и ако техният избор е такъв – е нелогично да се ръсят твърдения като „Е това представлява религията – виж го тоя лицемерен поп със златния ланец! Как да не съм атеист!“.

5) Децата – загубените им родители

Мъчно ми е, когато съдят децата по родителите им. Поговорката „Крушата не пада по-далеч от дървото“, която се използва, за да се каже, че – ей го, бащата пияница и неук, какво да очакваш от сина му, като порасне, същият ще стане! Ако за миг оставим крушата и преминем към дъба – първо: какво са виновни децата, че родителите им може да са необразовани, крадливи, грубияни, пияндета, престъпници, нечистоплътни, пропаднали или какъвто там епитет обичат да слагат в квартала. Би било прекрасно, ако някой ден успеем да не етикетираме синовете и дъщерите според недостатъците на родителите.

Дано успеем да виждаме само „дъба“, а не „начешаните зурли“ в него; „зурли“, които, да, може да са оказали някакво влияние (под формата на „възпитание“ и „личен пример“), но си зависи от детето – често то може да прецени, че не иска да има нищо общо и средата му да го мотивира да израсте. Колкото може да прилича на родителите си, толкова може и да е тотално различен човек. Ако се огледате, ще видите и много примери за това. Жалко, че за тях нямаме наложена поговорка като тази за крушата, за да ги забележим по-ясно.

*Дисклеймър: В реалността, извън света на поговорките, свинята е едно прекрасно животно, умно и всъщност доста чисто (да, поинтересувайте се) и аз го харесвам.

Вижте още: 

Крадецът на българщина