Може би, ако 2020-а беше епизод от „Приятели“, щеше да се казва „Онзи, в който всички полудяха“.
Пандемия, протести, пожари, атентати, избори в САЩ, норвежци, които идват за децата, ваксини, 5G, конспирация, расизъм, джендър, cancel култура, Трета световна война, фалшиви новини, омразна реч, трансфоби, правозащитници, аборти, върховенство на закона, забранени думички, политическа коректност и какво ли още не.
Не че скандални теми и крещящи дребнотемия не е имало и преди, просто този път си стояхме вкъщи твърде много, виждахме и прегръщахме реални хора твърде малко, и твърде рядко си задавахме въпроса нужно ли е всъщност на някого нашето собствено мнение по всички земни въпроси. И го изразявахме, и защитавахме, и воювахме за него – във виртуална среда, разбира се, където е безопасно и комфортно, където можем да не водим диалог, а просто да се насладим как звучи собственият ни глас в собствените ни глави.
Не искахме да говорим, искахме да си кажем. Да се скараме на хората, които не носят маски, да се присмеем на тези, които се тревожат твърде много, да бъдем злоради с репликата: „Видяхте ли, че ще има втора вълна? Казах ли ви?“, понеже да бъдем прави беше по-важно от това да сме мили, да сме човечни, разбиращи, подкрепящи, дискретни или здрави. През 2020-а оглупяхме и станахме по-зли. Ще се радвам някой да ме убеди в обратното.
За една шизофренична моя седмица се случиха следните неща:
В понеделник сутрин любимият ми писател написа на стената си броя на заразените и починалите от корона вирус за последното денонощие. От месеци го правеше почти ежедневно, звучеше като мълчаливо обвинение, отправено към всеки, който го прочете. Четях го, работейки. Обожавах новата си работа, но на всеки пет минути имах нужда да вляза да проверя дали някой е споделил нещо ново, да надцакам със саркастичен коментар нечие заяждане, да се почудя на акъла на някого, да се присмея, да се ядосам. Работният ден вървеше бавно. И непродуктивно.
Във вторник сутрин влязох да напомня колосалната вина на всички хора, които не подкрепят протестите. От месеци го правех почти ежедневно, звучеше като мълчаливо обвинение, отправено към всеки, който го прочете. Пишех го, работейки. Обожавах приятелите си, половината от които не подкрепяха протестите. Всеки ден се обръщах към неопределен брой хора от пиедестала на стената си да напомня колко смотани са, че не мислят като мен. Единомислещите и инакомислещите правеха същото. Преброявахме кой е в редиците на мненията ни с лайкове, сърчица, сълзички, смях, ядосани и учудени реакции. Прицелвахме се едни в други с линкове в подкрепа единствено на собствените си тези. Вървеше бавно. И непродуктивно.
В сряда гостувах на родителите си да хапнем и да гледаме филм. С четири телефона в ръка от четирите страни на карето от диван и фотьойли се замеряхме с накъсан диалог на тема кой какво е написал и къде. Отговарях разсеяно на съобщения. Май никой не разбра за какво точно става дума във филма. Kak si, питаха някакви непознати, iskash li nqkoi pat da izlezem. Ще се разберем, казвах. Разбира се, нямах никакви подобни намерения.
В четвъртък влязох в книжарница, за да си избера ново заглавие. „Братя Карамазови“, за чийто прочит се каня от години, ме чакаше на рафта. Отказах се, стори ми се твърде сложна. Не ми се беше случвало никога преди. Предпочитах някоя по-лека книга, за да не се изгубя в сюжета, посланието и героите докато прескачам между страниците и всяко следващо известие, с което ме обстрелва телефонът. Безсънните развълнувани нощи се бяха превърнали в безсънни месеци пред екрана с по няколко измъчени страници на денонощие.
В петък излязох с приятелите си. През пет от седемте за вечерта бири обсъждахме и препрочитахме епохален в очите ни Facebook скандал с непознато момиче, който бяхме провели по-рано през седмицата, на тема употребата на политически коректен изказ. Не че ни липсваха теми за разговор, просто в последно време всички ние, умерените хора с балансираните мнения, бяхме кривнали силно вляво или вдясно в зависимост от индивидуалните ни теми за самоядосване в социалните медии.
В събота отидох на концерт на Остава. И аз, и почти целият столичен клуб припявахме „Поля от слънчогледи“ през лайвовете и клиповете, които подготвяхме за стените на виртуалните си аватари. Гледах участието от екрана си, стоейки на сантиметри от групата. „Ние сме волни“. Или пък не съвсем.
В неделя сутрин се събудих. Сварих кафе. Прочетох дневната статистика за новите инфекции и смъртни случаи от любимия си писател. Преброих лайковете под клипа от Остава. Проверих какво са публикували родителите ми. Размених няколко дребни заяждания с приятели на политическа тема. Погледнах библиотеката си. Хъксли, Оруел и Ървин Уелш тихо събираха прах на най-горната лавица с любимите издания. Те отдавна бяха писали за нас и за това, в което се превръщаме:
„Човек не може да консумира много, ако си седи мирно и си чете книжки“ (Из „Прекрасният нов свят“)
„Невежеството е сила“ (Из „1984“)
„Избери живота“ („Трейнспотинг“).
Достатъчно, казах си. Понеже тази седмица описваше всички седмици от много време насам. Моите и на твърде много хора, които помнех като умни и симпатични от аналоговия ни период.
Изтрих социалните приложения от телефона си.
Заглуших всички чатове, чието ново известие не ми носи радост.
Натиснах няколко бутона „Изход“ на лаптопа.
Избрах си няколко медии, от които да се информирам за новини.
Писах на няколко близки да ги попитам нещо важно. Не какво мислят по темата за абортите в Полша или планират ли да се ваксинират, когато медикаментът получи финално одобрение. Просто „Как си“, защото всъщност бях забравила отговора.
Разгърнах „Степния вълк“ на Херман Хесе.
Заредих грамофона с плоча на Led Zeppelin.
Отворих прозореца. Излязох на слънце.
Поканих приятели. От тези, с които уговорката за кафе, не е фалшива и дежурна.
Седнах да напиша текст на ръка.
Отидох да видя семейството си.
Потичах в парка.
Измислих нова рецепта.
Приготвих си чай.
Легнах си рано.
Планирах детоксикацията да трае няколко дни. Оказа се, че нищо не ми липсва. След седмица-две дежурните питания дали всичко е наред и къде се губя прекъснаха. Който трябваше да знае, знаеше къде съм и как съм. Кучето се радва на по-дълги разходки, приятелите и интересите ми – на цялото ми концентрирано внимание, а организмът ми – на оставени в детството неща като осемчасов сън и закуска. Работата ми изглежда по-лесна и не се разтяга извън рамките на работното време. Къде ми се ходи, какво ми се хапва и купува не се предлага от алгоритъм. Оказва се, че ми се ядат и купуват далеч по-малко неща. Новинарският поток изглежда далеч по-малко изнервящ и страшен, когато отделя половин час на ден за факти без коментари.
Получих подарък от себе си – време.
През това време мога да поработя по каузите си, вместо да ги крещя във виртуалните лица на хората. А мога и да подремна следобед. Колко ще продължи аналоговият живот, не зная. Поне в рамките му нямам нужда да се заричам и да бъда крайна.
Нямам търпение за следващата книга на любимия си писател и за следващия концерт на Остава.
Още от Лора Младенова:
„На кого си кръстена, момиченце?“
Възможно ли е #НиеСъщо да имаме #МеТоо?
С какво „Приятели“ може да е актуален през 2020 година
Като си имаш свои деца, ги гледай както си искаш. Или пък не?
„Проблемът“ с кърменето е в противоречивата информация
Сурогатното майчинство у нас: не е забранено, но не е и възможно
Какво трябва да знаем, ако искаме да осиновим дете
Като малка мечтаех да стана момче. Сега вече знам защо
Традиционна сватба? Не, благодаря!
Системата ни убива. Прекрасно, но що е системата?
