Едно писмо разтърси Италия. Писмото, публикувано във вестник Corriere della sera, е изповед на работеща майка, която обяснява колко трудно съвместява работата с грижите за децата и дома. Материалът в електронната версия на вестника има над 100 хиляди споделения във Facebook.
Публикуваме писмото:
След дни, изпълнени със сълзи и съмнения, реших да ви пиша, да излея душата си, но и да кажа, че повече не мога така. Завършила съм право, баща ми е съдия и изборът за мен беше сякаш предрешен. Така станах адвокат, но не съм от най-добрите. А напоследък се опитвам да бъда и майка, нещо за което мечтах и се борих със зъби и нокти (загубих две неродени деца, но имам две прекрасни дъщерички. ) И тъкмо тук се чувствам фалирала.
Опитах се с всички сили да съвместявам двете неща. Помолих за намалено работно време, за да мога да водя децата на ясла и на детска градина. Прибягнах до детегледачки и всякакъв вид помощ. За известно време се самозалъгвах, че мога да се справя с всичко.
Но истината е, че не мога. Въпреки всички възможни видове помощ, накрая оставаш с празна сметка в банката – парите отиват за детегледачките, за заместниците на детегледачките, за детската градина, за извънучилищните занимания, които, без да прекаляваш, ти изглеждат задължителни като плуването и английския например .
В същото време живееш с огромно чувство за вина, което те изпива отвътре. Виновна си, защото не успяваш да вземеш децата от детската градина, защото не можеш да си играеш с тях следобеда, защото трябва да сготвиш нещо за вечеря, по възможност здравословно, а не полуфабрикат. Трябва да подготвиш раниците и дрехите за тях и за себе си за следващия ден.
Понякога не успявам дори да им се усмихна или да им кажа нещо мило, в главата ми има хиляди мисли и притеснения.
Но чувството за вина не е само към семейството. Струва ти се, че в работата си по-лош служител от другите, защото си тръгваш по-рано от колегите-мъже. Мислиш се за добра съпруга, а мъжът ти те пита какво си правила от шест часа нататък, сякаш „Заведох ги в парка, после ги къпах, защото бяха ужасно мръсни и приготвих вечерята, докато малката непрекъснато ми беше в краката“ не е достатъчно уплътняващо времето дейност.
Чувствам се виновна и защото не мога да имам нормални отношения със свекърва ми, която само критикува, чувствам се виновна дори да изям една паста за вечеря, защото не съм във форма и нямам време дори да отида на фризьор. С две думи: непрекъснато съм в паника.
После се оглеждам около себе си и виждам уморени жени, смазани от тежестта на ежедневието, жени, които са обект на насилие, физическо и словесно, както в интернет, така и по телевизията.
Не намирам утеха дори във всекидневните ми срещи с възпитани, свестни мъже, които са образовани и чувствителни. Но незнайно защо те показват винаги различно отношение, когато имат работа с жени и с мъже. То е едва доловимо, но го има.
Просто съм уморена. Честно казано, ако това е, което искаха жените, когато се бореха за правата си, мисля, че се провалиха. И те да си поставят невъзможни цели, и ние, които се оказахме неспособни да ги изпълним.
Няма как да държиш две дини под една мишница. Просто денонощието има само 24 часа, а силите в един момент се изчерпват.
Не може да работиш като луда, за да си спечелиш някакво минимално положение в работата, и в същото време да се разчекваш на две, за да се справяш и с децата и с къщата.
Да, и мъжете помагат, разбира се, но техния принос е винаги минимален, а цялата физическа и емоционална натовареност е за сметка на жените. Не получаваме никаква помощ от общината, от държавата, никакво разбиране (само лицемерно) от колегите-мъже, дори помежду си не се подкрепяме взаимно.
Търсим разбиране и споделяне и сред работещите майки , но после веднага сме готови да се осъдим взаимно.
От дни чувствам, че просто не мога повече и не виждам никакво решение, освен да погледна от друг ъгъл на това вече нетърпимо положение.
