Да се чуди човек как от СЗО все още не са включили състоянието, в което човек изпада след раздяла с гаджето, в списъка на психическите разстройства и не са му дали някакво изкелиферчено име като например СПЛН – Синдром на придобита любовна недостатъчност. Действително, когато раздялата настъпи, а с нея, както изглежда през първите дни, и краят на света, промените, през които преминават тялото и душата, не просто наподобяват, а са си направо болестни симптоми.
Когато това се случи на мен, раздялата имам предвид, стана толкова набързо, че нямах време да развия горните симптоми.
Моят единствен и най-голям симптом се вместваше в графата „Други“. Ако бях викторианска писателка, щях да определя състоянието си като „синдром на гордостта и предразсъдъците“, но понеже съм само една проста и смъртна драскачка, ще го опиша като синдрома „Как пък няма да живея с тоя нещастник под един покрив!“.
Да, имаше много гордост и по-малко предразсъдъци, както и мозък в главата, но главното в случая е, че бях толкова обсебена от мисълта как да се махна по възможно най-бързия начин от общата квартира (депозирана и от двама ни!), че някак пропуснах свършека на света. И чак на второ място идваше мисълта, че напускането с демонстративно тряскане на вратата е лесно, обаче предотвратяване на спането под мостове или, не дай боже, при преливащи от двулично съчувствие приятелки, е крайно трудно.
В град като Копенхаген, където се развива конкретната случка и където пазарът на жилища в централните райони е крайно стеснен, а новото строителство се предлага на невъзможно високи цени, да си намериш свястна квартира за по-малко от три месеца е толкова възможно, колкото и да издоиш мляко от бик. Обаче аз бях толкова решена да се махна от общата квартира ASAP, че бях готова на всичко. Дори да издоя бик!
Положението вкъщи беше „да спиш с врага си“. Не че бях тормозена физически, а и приличах на Джулия Робъртс само по последната буква от първото име, но просто атмосферата никак не беше фън шуй. С вече бившия, когото за удобство ще наричам Бившия, се разминавахме в тясната кухня като самолети, внимателно направлявани от авиодиспечерите на взаимната ни непоносимост. Внимавахме да не се докоснем, не си говорехме, не се поглеждахме дори. Значи това било грозното лице на любовта? Егати.
Вижте още: „С бившия сме приятели“ е лъжа. Ето защо
Понеже и двамата си бяхме стъпили на ината и отказвахме да спим на канапето, всяка вечер отново си лягахме заедно, с гръб един към друг и колкото е възможно по̀ към ръба на леглото, така че между нас в крайна сметка оставаше толкова свободно пространство, че можеше да приюти ротвайлер. Докато Бившия, вече свободен от оковите на връзката, проверяваше в Tinder дали има нещо по-младо, не толкова сърдито и не непременно от същия пол за ч**aне от мен, аз неистово се ровех в обявите за стаи по наем. Без финансовото участие на Бившия не можех да си позволя самостоятелна квартира, а по-скоро някой килер, заешка дупка или в най-добрия случая стая в апартамент, която върви заедно с хазяина и, ако съм късметлийка, само още няколко котки, но не и труп, закопан в задния двор или оставен да се фосилизират в тайник под дюшамето.
За щастие ми отговориха на първата обява, на която писах. Много се зарадвах, че ще мога да се изнеса скоростно. Обаче същевременно бях толкова напрегната, стресирана и отчаяна, че когато на другия ден отидох да видя апартамента, изобщо не ми направи впечатление, че няма нито маса, нито столове.
Опа, първи червен предупредителен флаг.
Моята бъдеща хазяйка и съквартирантка беше огромна по размери жена на 28 с вежди в стил Ким Кардашиян. Обстановката беше еклектична – нещо средно между Nickelodeon (заради многото мечета, размятани навсякъде, някои от които бях с големината на петгодишни деца) и ориенталски кич. Кученцето ѝ се казваше, разбира се, Бейби и беше в пъти по-малко от повечето плюшени играчки. Както, между другото, и от маратонката ѝ, 42-ри размер!
Трябваше още тогава, в деня, когато отидох да подпиша договора, да ми просветне, че нещата между нас с госпожица Мона Б. няма да се получат. Само че аз наистина бях отчаяна да се махна от Бившия колкото е възможно по-скоро, а това нетърпение затъпяваше иначе почти диаболичната ми интуиция за хората.
Мона, или Повлеканата, както започнах да я наричам в последствие, поиска да ѝ дам на ръка два месечни наема плюс депозит. Ама как в брой, възкликнах аз. Ми не се ли прави така, уж невинно отговори тя. Не се прави така, поне не и в тази част на света – всички транзакции стават по банков път, отвърнах хладно. Е хубаво, ама аз ги искам в брой, иначе нямаме сделка, настоя тя, с което ме изблъска съвсем в ъгъла. Метафорично, разбира се. Казах ѝ, че все още не са ми върнали депозита от предишната квартира и затова в момента мога да ѝ дам само 8500. Останалите – на първи септември. Fine, съгласи се тя, макар и с явна неохота, и каза, че за всеки случай ще дойде с мен до банкомата. След което започна да нанася щедро като с баданарка фон-дьо-тен, руж и спирала върху лицето си.
Пари в кеш на ръка – втори червен предупредителен флаг.
Последваха четири-пет относително спокойни дни, през които обаче установявих следните обезпокоителни факти:
Повлеканата беше превърнала всекидневната по принуда в спалня за себе си. А за да освободи и гардероба в моята стая (бивша нейна), беше натъпкала всичките си парцали в 40-литрови торби за боклук. Всяка сутрин се завираше до рамене в тях и ровеше по половин час, докато намери това, което си беше наумила да облече. По прането, което се сушеше на статива по средата на всекидневната, отсъдих, че има влечение към червените и розови сутиени с пискюли (!) и към фалшивите Burberry блузки.
Беше вманиачена по гаджето си, Мартин, автомонтьор с изключително непривлекателни черти, но, както държеше тя самата да поясни, с огромен и потентен член, което на практика извиняваше всичките несъвършенства във външността и характера. С Мартин се виждали от две години, но напоследък връзката им навлязла в турбулентна фаза. Затова се карали постоянно по телефона. Той искал от нея да е „сериозно момиче“ и да не качва свои снимки в Instagram по изрязани къси панталонки, бански и сладолед, а тя, изглежда, още не била готова да се откаже от лайковете на напращялата си пазва, за да бъде нечие „сериозно момиче“ до гроб.
Повлеканата не само че пушеше по кутия цигари на ден, но също и трева. МНОГО трева! Както и хашиш. Първия джойнт, голям колкото главата на новородено теле, го свиваше още със ставането от сън. Докато си легнеше, вече беше изпушила 3-4 такива. Из целия апартамент се стелеше димна завеса. За отмирисване на кухнята палеше ароматна свещ, която обаче изобщо не помагаше. Бейби изглеждаше постоянно надрусан – понякога лежеше омаломощен по гръб върху купчина дрехи, с вирнати във въздуха лапи и се взираше, без да мига, в тавана.
Вижте още: Мръсни момичета
Тъй като нито ходеше на лекции в университета (макар да твърдеше, че учи за стоматологична сестра), нито пък на работа, единственото, което Повлеканата правеше по цял ден, беше да седи сред торбите с дрехи, да гледа телевизия, да яде изпържени в много олио дълбоко замразени пилешки хапки и да говори по телефона. Не излизаше често (само колкото да изведе Бейби за едното изхождане в междублоковото пространство и евентуално да си купи хляб и още замразени пилешки хапки от магазина), понеже Мартин не одобряваше да се мотае нагоре-надолу без надзор. Някои нощи прекарваше в неговата квартира на другия край на града. Прибираше се към седем и половина сутринта като една съща Пепеляшка и си лягаше в импровизираното легло с Бейби. Ставах и на пръсти се промъквах в коридора, за да проверя дали не си е загубила едната пантофка. Уви, и двете ѝ грамадански маратонки винаги си бяха там.
Лежах с широко отворени, немигащи очи в леглото в три през нощта и се питах какво, по дяволите, правя в тази ужасно гадна кваритра с персийския килим и евтините лакове за коса на Мона Б. Дали не сбърках, че проявих гордост (и по-малко предразсъдъци)? Дали имаше връщане назад?…
И тогава един ден, май беше петък, Бившия се обади.
Вижте още:
Ако всичките ти бивши са „онзи капут“, вероятно онзи счупеният си ти
