„Е, добре, де, той не пие, не те бие, не ходи по жени или по хазарт, какво повече можеш да искаш?“ Познавах жена, на която някога беше зададен този въпрос, когато тя реши да се раздели със свой дългогодишен партньор.
Въпросът не беше осъдителен. Напротив, хората насреща съвсем добронамерено и човешки се тревожеха дали тя не греши с решението си. А и дали ще може да открие на нова сметка някого, който да отговаря посочените показатели. Това всъщност караше въпроса да звучи като виц още повече.
Липсата на съзнателно вредоносно поведение представлява критичния минимум в една връзка. Същинската свързаност започва оттам нататък. Тя е, която изисква усилия и емоционална инвестиция.
Вижте още:
Правната наука познава термин за бездействие, който се използва с негативна конотация. В правото бездействието може да има характер дори на престъпно бездействие. За съжаление, в социалните и в романтичните взаимоотношения между хората такава терминология е слабо застъпена. Даже по-често се случва обратното – обект на критика сме когато имаме високи критерии спрямо човека до нас, а ни хвалят, ако се задоволяваме с минимума.
У нас липсва техен преведен аналог в същия смисъл, защото „поддръжката“ обикновено се използва в много тесен смисъл – като влагане на пари в пластични операции, козметични процедури и скъпи подаръци.
Под „high maintenance“ се разбират тези хора, които очакват да се отговаря на емоционалните им нужди, да се работи за индивидуален и общ личностен растеж, да се набляга на разнообразие в живота, да се преследват съвместни цели, да не се кротува в застой, да се следват интелектуални търсения, и още, и още.
Обратното – „low maintenance“ имаме, когато просто е достатъчно човекът до теб да не пие, да не те бие, да не ходи по жени или по хазарт. Пък и ако се случи, да можеш да си затвориш очите и да продължиш в името на общото благо. А това общо благо е затворено между четири стени, пред телевизора, където не се случва нищо и не отиваш наникъде. В единия случай растеш, растете заедно, в другия вегетирате успоредно на един на друг.
Критичният минимум е капан, към който обществото ни тласка с негласната си норма, че е нежелателно да бъдем сами и че не трябва да прекаляваме с критериите. Позволиш ли си да поддържаш личностен стандарт към себе си и да очакваш, че човекът до теб ще има най-малко същия, рано или късно ти се казва, че ще си умреш сама с котките си (като че ли това е най-лошото, което може да ти се случи!).
Вижте още:
Да си умреш сам наистина не е щастлива развръзка. Само че да си умреш сам е нещо, което може да ти се случи, докато до теб от друга страна на дивана седи човек, с когото на практика не сте си никакви и не ви свързва нищо, освен желанието рано или късно да сте се установили с някого и да се приключва. Със срещите и с търсенето, с всичко.
Именно критичният минимум ни бута към такива отношения, ако сами го заложим като добродетел към себе си.
Човек може да остане във връзка, която не надхвърля критичния минимум, твърде дълго. Или дори завинаги. Лесно е да се подхлъзне, защото в тази връзка на практика няма директно лошо отношение, няма тормоз, няма скандали, няма ужасно държание. Просто няма и нищо или почти нищо друго.
Вижте още:
Единият партньор е абсолютно пасивен. Не демонстрира любов, привързаност, интерес или подкрепа към другия. Присъства в картинката и намира това за достатъчно. Другият изнася връзката на гърба си – от бутането към предприемане и реализиране на общи стъпки до фини детайли като старание за запазване на романтиката и пламъка в отношенията.
Вместо поощряван и подпомаган, той всъщност често е критикуван и осъждан за това, защото проактивността сама по себе си представлява изискване. Тя пречи на равнодушието и на носенето по течението, защото ги вади от изключително тясната им комфортна зона. Проактивният партньор не е просто неудовлетворен и уморен. Той е също така и виновен, задето опитва.
Ако приеме ситуацията такава, този партньор не е точно невинна жертва. В крайна сметка такъв е изборът му, за който на теория никой не го задължава. На практика обаче този избор е обусловен от различни фактори – като личните му травми, като социалната му среда и дискурса в нея, като представата за нормалност и хода на обществените отношения в страната и в населеното място, което обитава, и не на последно място като примера, с който е израсъл в семейството си.
Виждам доказателство за това дори у себе си.
Нееднократно съм била критикувана от свои приятели, че имам „невъзможни очаквания“ към мъжете до себе си. Невъзможността им се изразява най-общо в следното: с човека до мен да споделяме общи ценности, включително политически такива; да развиваме интересите и талантите си индивидуално и да имаме и съвместни такива; да се изслушваме с внимание и да проявяваме загриженост един към друг; да си помагаме; да се уважаваме; да се приемаме и да подпомагаме развитието си; да разрешаваме проблемите си на момента и да не ги замитаме под килима; да ни пука един за друг пълнокръвно и да сме преди всичко приятели; да изпробваме новости и заедно да откриваме света; да знаем, че вървим нанякъде. Няколко реда критерии – уау! Може би наистина са невъзможни?
Вижте още:
В семейството, в което съм отрасла, се пътува, изследва и любопитства много. Винаги сме обменяли помежду си наблюдения, впечатления и препоръки за култура, изкуство и личностно развитие. Винаги се вечеря заедно и се обсъжда денят на всеки. Ничие мнение не се пренебрегва заради възрастта или пола на съответния човек.
Винаги сме наблягали на прекарването на смислено и съдържателно време заедно.
За сметка на това никога не се е казвало „откажи се от това, твърде висока топка е, няма да успееш“.
Семейството ми чете всичко, което пиша. Както и почти всичко, което чета. После го обсъждаме заедно. Разменяме хрумвания и идеи. Привързаността ни се изразява и в думи, и в действия, а не се регистрира само по празници, защото така трябва. И все пак празниците и поводите също се зачитат и всички участваме в подготовката им заедно. Ходили сме заедно по протести и отново ще го правим.
Диванът, телевизорът и смартфонът никога не са били достатъчни.
Затова и не взимам насериозно критиките на тема „невъзможни очкавания“. Виждала съм ги реализирани на практика. Знам, че са възможни.
Вижте още:
