Струва ми се, че всички сме искали някога (поне веднъж) да избягаме от детската градина.
Някои от нас дори са го правили.
Със сигурност много хора носят зловещи спомени за цял живот и им прилошава само при споменаването на неща като "сютляш", "грахова супа" и "малеби".
Основната причина да си тръгвам от детската градина лично при мен, доколкото си спомням, беше скука.
Тръгвала съм си от детската градина няколко пъти - защото не искам да спя след обяд, защото ми е скучно, защото не харесвам децата, "другарките" и филиите с лютеница със сирене, защото няма книжки, а само играчки, защото ме карат да ям или да пея...
Едно дете винаги може да намери причина, а аз бях диво дете, израснало с баба на село край морето и свикнало само да определя правилата, та редът в детските градини в София изобщо не се вписваше в представите ми за живота.
За късмет, детските градини винаги бяха съвсем наблизо.
Не се е налагало да пресичам оживени улици, молове нямаше и аз се прибирах право в къщи, при книжките ми.
Седях на пейките пред блока, докато някой се прибере от работа.
Накрая родителите ми се принудиха да ми извадят ключ и на 5 се прибирах сама, когато ми омръзне в градината.
Учителките, разбира се, бяха доволни да се отърват от мен - иначе се налагаше да ми измислят занимания...
Разказвам това не като добър пример, напротив.
Разказвам го заради двете деца на 5 и 7 години, които вчера прекосиха без проблем два квартала, качиха се на метро, разходиха се из мола и из няколко парка.
И заради онова момиченце, което си тръгна от градината в "Люлин" преди няколко месеца, заради трите 3-годишни, които също в Люлин изчезнаха през 2024 г.
Заради всяко детенце, на което му минава тая мисъл.
Причината - искали да се разходят и да си поиграят.
Нещата днес не са като нещата преди 50 години. И детските градини, и децата са различни. Но не чак толкова.
Никое дете не върши нещо без причина, просто ей-така, винаги има мотиви.
Ако едно дете е казало няколко пъти, че иска нещо, че му е скучно, че му се прави нещо, но никой не го е чул, то просто намира начин да си получи нещото.
И преди 50 г., и днес децата са невероятно изобретателни, когато са решили да се сдобият с това, което искат.
Три въпроса много ме притесняват във вчерашната случка:
Как така никой по улиците, градинките, метрото и моловете в столицата не е забелязал две сами дечица на 5 и 7 години?
Никой ли не се запита защо тези деца са сами, къде отиват по пантофи, както поясни родителят на момиченцето, имат ли нужда от помощ?
Толкова ли сме се вглъбили в себе си, в телефоните си и в проблемите си, та сме загубили всяка чувствителност и естествени реакции?
И още:
Как така цял час учителки, възпитателки и т.н. са издирвали децата в самата детска градина, а не са се сетили да погледнат навън?
Защо не са сигнализирали веднага, а са се забавили толкова, че децата да успеят даже да се качат в метрото?
Кога въобще са установили, че двете деца липсват?
Как така прословутият "бутон за достъп" до детското заведение е достъпен за деца на 7 г.? Защо?
Нали в края на краищата целта е да ограничи достъпа, а не да улеснява и провокира децата?
Какво да направим, ако детето ни бяга от детската градина?
Поговорете с него! Поговорете втори път. После поговорете трети път.
Но не за това колко е лошо да се бяга от детската градина, а за това, което детето търси като занимание. За това, което му липсва в детската градина. За начина, по който иска да играе и да контактува.
Може би това ще помогне заедно с учителките да превърнете мястото в нещо различно от каторга в представите на детето. Може би дори то само ще поиска да ходи там, да играе с другите деца и да учи песнички и стихчета.
Спомням си тихата ненавист, с която синът ми преодоляваше идеята за детската градина.
Както често се случва, тръгна с желание, искаше да учи стихчета и песнички и да си играе с другите деца, но само след месец нещата вече стояха по друг начин и единственото му желание беше да го взема, "да го спася" от там.
Сутрин тихичко си припяваше "Мразя те, детска градино!", а аз се чувствах ужасно виновна, че ми се налага да го водя там.
Сигурността е на първо място. Но освен първото място, има и дете в картинката.
И щом бяга, то не е само защото му се е отдала такава възможност.
Това със сигурност е сигнал, че нещо липсва, че нещо друго е нужно.
А вината никога не е в децата, за съжаление по-често тя е в нас, възрастните, но ние никак не успяваме да я видим.
