Не е само поетична метафора, психолозите все по-убедено говорят за това, че оптимизмът има своите биологични и психологически корени, които го правят универсално разпознаваем и, в известен смисъл, "предсказуем".
Оптимизмът се определя като общата очаквана тенденция към положителни изходи от бъдещи събития, независимо от настоящите обстоятелства.
71% от оптимистите вярват, че животът им ще бъде по-добър след 5 години.
Според изтъкнатия психолог Чарлз Шнайдер, който е сред водещите изследователи в тази област, оптимизмът не е просто вяра в доброто, а "стабилна тенденция да се вярва, че ще се случват добри неща, дори когато обективната реалност не го гарантира".
Японският психолог Куниаки Янагисава и неговият екип от университета в Киото провеждат интересни изследвания, за да открият какво точно прави един човек по-оптимистично настроен от друг.
Учените използват функционален магнитен резонанс, за да анализират мозъчната активност при хора с различни нива на оптимизъм.
Установяват, че хората с високи нива на оптимизъм демонстрират засилена активност в областта на мозъка, свързана с емоционалната регулация - префронталния кортекс.
Това е зоната, която ни помага да преосмисляме трудни ситуации, да намираме смисъл в предизвикателствата и да се "връщаме в играта" след неуспех.
С други думи, те успяват по-добре да "прекодират" негативните преживявания и да извличат смисъл от тях.
Изследванията показват, че тази мозъчна активност не е изцяло вродена — тя може да се развива. Това означава, че оптимизмът не е просто черта на характера, с която се раждаме или не.
Той е начин на мислене, който може да се тренира. Янагисава и колегите му откриват и поведенчески модели, които сякаш свързват всички оптимисти - позитивна интерпретация на събитията, усещане за вътрешен контрол, емоционална регулация, социална ангажираност.
Само около 25% от оптимизма може да бъде обяснен с генетични фактори, но останалото се формира от средата и личния опит.
С други думи — не е нужно да си се родил с розови очила, за да започнеш да виждаш светлината в края на тунела не като насрещен влак.
Времената, в които живеем, не ни предлагат много възможности да култивираме в себе си позитивно отношение към света или към околните.
Личният опит в повечето случаи потвърждава трудните условия, в които оцелява оптимизма.
Човешкият мозък е еволюирал така, че да обръща повече внимание на заплахите, отколкото на възможностите.
Това е основната причина оптимизмът днес да е дефицитна стока. Негативната информация се запомня по-дълго, въздейства по-силно и оформя мисловни навици, които блокират оптимизма.
В допълнение, образователната система учи децата и възрастните да обръщат внимание на това, което не е наред - оценките, слабостите, грешките.
Малко се говори за успеха, прогреса и вътрешната мотивация. Това култивира у хората чувството, че усилията им не са достатъчни и че доброто е случайност, а не очаквана реалност.
Все пак, добрата новина е, че оптимизмът не е наивност или лекомислие, а стратегия. Той не идва от външния свят, а се изгражда отвътре, въпреки него. И ако успеем да го изградим, ще видим света и себе си в друга светлина.