Преди няколко дни на страницата на „Вайръл стихове за секс и драма“ се появи една творба за Пол Мескал и Анджелина Джоли. Това, което разбуни духовете е, че 26-годишният актьор (отскоро номиниран и за Оскар за най- добра мъжка роля) е бил забелязан на кафе с 21 години по-възрастната от него Аднжелина Джоли (и 16-годишната ѝ дъщеря, но този факт, медиите леко неглижират и игнорират). За мен по-интересни обаче бяха коментарите под стиха, където една дама беше отбелязала, че едва ли има интимни отношения между двамата, тъй като той е „дете“. В отговор от страницата са написали „На 26 си е мъж, госпожо. Не е дете“ и на мен този въпрос вече седмици не ми дава мира. Мъжете на 26, мъже ли са?
Когато бях на 21, мъжете на 26 ми се струваха като да са „много мъже“.
Сега като наближавам 30, ми се струва като да не са съвсем. Проблемът е, че и на 36 някои не са съвсем, а за по-нагоре няма да коментирам. Любимият на поколения българи – Веселин Маринов, има една песен, в което изключително прочувствено пее – „Мъжът не може да е мъж, ако жена не го признае“. Да те признае една жена обаче не е лесна задача.
Изисква се на първо място на теб да може да се разчита, думата ти да тежи на мястото си. Качество, което в днешните динамични времена на бързо цъкане от телефоните от задача на задача и от суайп на суайп, всички са „too busy“, за да ги откриеш. Скрити са под тонове работа, парите от която дори нямат време да похарчат, но успешно притъпяват всякакви емоции. Защото, когато излезеш от юношеството и от теб се очаква да си възрастен, емоциите стават много опасни.
За никого срещата с демоните му не е приятна, а съзряването изисква точно това – да се сблъскаш с най-големите си страхове, да откриеш всичко, което те предизвиква и да се научиш как да се справяш с него по един функционален и здравословен начин. Именно от това бягаме всички през 20-те си години – срещата със себе си.
Важи и за мъже, и за жени.
Всички имаме по една приятелка, която всеки път избира един и същ тип мъж и с десетилетия реве по него. Около 26-ата година обаче повечето хора са поели достатъчно удари и почват да си задават едни интересни въпроси – „Не сбърках ли с образованието си?“, „Това ли искам да работя до края на живота си?“, „Защо приятелите ми намаляха?“ и – за по смелите – „Кой съм аз?“. Ако сте от хората, които цял живот са си задавали тези въпроси, може да не четете нататък.
Сигурна съм, че има много осъзнати и зрели хора, не само на 26, ами и на 16. Този текст не е за тях, той е за масата. Масата хора, които се измъчват в 20-те си години, или им се наслаждават безхаберно, и се събуждат на 40 със същите неотговорни въпроси. В моят опит, мъжете на 26 тепърва евентуално започват да си задават въпроси и да съзряват по този начин. Което в общия случай значи, че са мъже, ама не чак дотам. Определено изглеждат като мъже, усещат се като мъже, ама… докато жена не ги признае…
А за тази работа, на второ място се изисква достойнство. Достойнството е едно интересно вътрешно усещане, което всеки си мисли, че има, но не всеки проявява. Малко на принципа – „Ти мене уважаваш ли ме?“. А то си личи, личи си и кой те уважава, и кой заслужава уважението ти.
Обаче това е едно много тънко усещане, което често избираме да игнорираме. Особено ние, жените, склонни да виждаме и да търсим най-доброто у мъжете; жените, на които ни е казвано безброй пъти да си занижим малко критериите и ние занижаваме и занижаваме до под границата на елементарно човешко отношение. Ако сте се чудили, защо има толкова случаи на домашно насилие, то е именно защото някоя жена е решила да прости, да премълчи, да преглътне И ТОЗИ ПЪТ.
За мъжете този въпрос стои по малко по-различен начин и често е воден не от чувството за себеуважение и собствена ценност, а от едно болно его, което е доста лош съветник. Да имаш достойнство означава да знаеш собствената си стойност, да знаеш какво поведение не си склонен да приемаш спрямо себе си и реално да не се примиряваш с нищо по- малко, от това, което наистина заслужаваш. Уважение никога не се изисква насила, достойнството е тихо, много тихо, и именно в това е неговата сила.
Текстът, който Веско Маринов пее, всъщност е по стихове на големия Евтим Евтимов, същият написал и: „…че вино и жена изневеряват,/ когато няма истински пиячи“. Независимо от възрастта, това, което определя нашата зрялост, е способността да сме истински, да регулираме собственото си поведение и да поемаме отговорност за изборите и действията си. Така е и с мъжете – някои никога не съзряват и разчитат само на външни критерии – пола си, внушителна физика, възраст.
А всъщност, колкото и да е красива историята на Питър Пан, може би грешно сме я разбрали. Идеята е не никога да не порастваме и да издигаме детството в култ, а да запазим в себе си най- ценните качества на децата – способността искрено да се радваме и да обичаме от цялото си сърце.
Вижте още:
