Преди да грабнете дигиталните си щикове, искам да ме чуете добре. Да, изневерих на съпруга си. И да – той разбра.
Но преди да прибързате със заключенията и да ме обявите за злодея в тази крайградска сапунена опера, искам да ви попитам: ако партньорът ви ви игнорира, приема ви за даденост и ви кара да се чувствате невидими, какво трябва да направите? Да седнете да си плетете кротичко и да се надявате, че той ще забележи?
Години наред бях идеалната съпруга от предградията. Срещи на родителски комитети, семейни вечери, тренировки по футбол – каквото се сетите, аз го организирах. И какво получих в замяна? Съпруг, който ме загърбваше в момента, в който се прибере вкъщи.
Представете си сценката: разказвате на партньора си за деня си, но вместо да ви слуша, той мърмори, взира се в телефона си, сякаш в него се крият тайните на Вселената. В един момент спирате да се опитвате да бъдете чути. Преставате да се надявате на нещо повече.
Но ето основното – не изневерих, защото се отегчавах. Изневерих, защото исках отново да се почувствам жива. Кога за последен път той ме погледна така, сякаш съм най-важният човек в стаята? Именно.
Всичко започна съвсем невинно. Приятелска усмивка от колега. Комплимент. Дълъг разговор, в който някой наистина ме изслушаше поне веднъж. А после? Разви се лавинообразно.
Чувствах се искана. Желана. Забелязвана. Не се бях засилила да имам афера – просто се препънах в нея. И се почувствах добре, когато бях забелязвана, да бъда отново себе си, а не единствено „мама“ или „съпругата Керън“.
Преди да ме съдите, нека поговорим за отговорността. Връзките са двупосочна улица. Ако аз се отдръпвах, то беше, защото съпругът ми беше твърде зает да зяпа настрани, за да забележи, че вече съм наполовина излязла от връзката.
Сега нещата стават пикантни. Той нямаше да разбере за аферата, ако не беше започнал да ме следи. Нека направим пауза, за да разгадаем това: след като години наред ме игнорираше, той изведнъж започна да се интересува от живота ми – но не по начина, по който предполагате.
Един ден го хванах да скролва в телефона ми като тийнейджър, който проверява инстаграма на възлюбената си. Когато го конфронтирах, той имаше наглостта да се държи като жертва.
Извинявай??! Истинското предателство не е в това, което съм направила – а в това, че той наруши личното ми пространство. Ако беше изразходвал и половината от тази енергия, за да ми обърне внимание на първо място, нищо от това нямаше да се случи.
Тук е частта, в която очаквате да се извиня, нали? Ще ви разочаровам. Изпитвам ли съжаление, че го нараних? Да. Съжалявам ли, че го събудих, за да разбере колко разбит е бракът ни? Абсолютно не.
И ако това е било неговото, тогава може би – само може би – имаме шанс да поправим нещата. Ще останем ли заедно? Честно казано, не знам. Но ако се случи, ще бъде при нови условия. Приключих с това да бъда невидимата. Повече не мога да се задоволявам с по-малкото. Ако той иска този брак да проработи, трябва да ме срещне по средата на пътя.
А ако не го направи? Е, да кажем, че съм научила, че заслужавам повече от трохи.
Преди да съдите, запитайте се: колко често наистина виждате човека в партньора си? Колко често го карате да се чувства ценен? Връзките не се провалят във вакуумна среда.
Понякога трябва да счупиш нещо, за да разбереш дали си струва да го поправиш. И ако смятате, че аз съм злодеят в тази история, може би трябва да се запитате защо очакваме жените да страдат мълчаливо, вместо да изискват това, което заслужават.
Съгласни ли сте? Не сте съгласни?
Мислите ли, че съм най-лошият човек, живял някога? Напишете мнението си по-долу. Нека поговорим защо толкова много бракове се провалят – и какво всъщност можем да направим по въпроса. Защото, повярвайте ми, моята история не е толкова необичайна, колкото би ви се искало да си мислите.
*Keeping Up with Karen е автор на сайта Medium
Вижте още:
