Седим си със сестра ми една гореща юлска вечер на терасата на благоевградския ни апартамент край реката, пием “облаци” със салата и никак не се наслаждаваме на веселата детска глъч, която кънти из махалата.
Разбира се, похвално е, че децата са навън и упражняват мускулатурата и на долните си крайници вместо само тази на двата си палеца, докато играят Battlefield и Call of Duty, обаче бихме предпочели да не слушаме как третокласници се псуват на майка и си викат “п**рас”. Не че ние сме расли в Уиндзор и не сме се ритали, обиждали и плюли, докато играем на “Стражари и Апаши” пред блока, ама това тяхното е направо безобразие. Тъкмо си фантазирам как се надвесвам над парапета и церемониално изливам върху главата на деветгодишните гейчета една тенджера супа от вчера (която и без това изобщо не ми се беше получила), когато от транса ме изважда една идея по-нестандартна обида от другите:
Млъкни, ма Виолето! Виж се каква си девствена и тогава пискай, че Иво те е погледнал. Баш пък тебе ще погледне!
Знам я аз акселарацията, ясна ми е напълно. И даже я уважавам заради това, което прави с телата на човешките индивиди. На практика вече можеш да пратиш 13-годишния си син да купи една каса мастика и водка за гостите, понеже няма и да се сетят да му поискат лична карта. Не само защото на продавачите не им пука на кого продават алкохол, ами и защото на ръст е като 19-годишен. Обаче издължаването на тялото води до неизбежното правопропорциално забързване на биологичните процеси в него.
Никой нормален седмокласник няма да ми повярва, ако му кажа, че като бях на неговата възраст преди около две хиляди години, цялата се изчервявах само като видех думата “к*р” нескопосано изписана с червен спрей на вратата на някой гараж. Най-близкото до сексуално преживяване в ония години беше да гледам балетисти с плътно прилепнали трика в телевизионна постановка на “Лешникотрошачката” на Болшой Театър. Егати тийнейджърстовото просто – скука и половина: учене на английски от касетки с песни плюс бране на шипка и лайка всяка учебна година. За разлика от задръстените им лели от Джурасик парка на 80-те години, повечето от днешните седмокласнички отдавна вече не само че са виждали на живо, ами и са имали интимни срещи с най-отличителната характеристика на мъжката биология – Н.В. Пениса. Ето това вече е “размазващо, човечееее!”.
Аз обаче не съм седнала тук, за да размахвам гневно пръст пред носовете на тийнейджърите и да ги гълча заради разпуснатото им поведение. О не! В крайна сметка, аз не съм професор Вучков, а Вучето, и разликата между нас не е само в последите три букви. В Исландия юношите губят девствеността си най-рано от връстниците си по целия свят – едва на 15. 6 години. За справка, българчетата правят секс за първи път средно на 16. 9 години, което, в сравнение с исландците, ги кара да изглеждат направо изостанали. Проблемът изобщо не е в това на кого кога му късат черешката, а защо е станало толкова срамно, ако някой иска да си я задържи на дървото. Дарвиновата теория за оцеляването на най-лесно приспособимите видове вече е развила нов, леко зловещ вариант, в който ненавреме разделилите се с девствеността индивиди биват маргинализирани и подлагани на подигравки и съжаление.
В училище надпреварата между “вървежните” девойки в окачването на колкото може повече момчешки скалпове на колана е своеобразна алтернатива на възнаграждението с червени звездички за проявеното старание във втори клас. Да си все още девствен на 16 или дори на 15 вече изобщо не е куул. Да не говорим, че е сравнимо направо с умствена изостаналост, която не може да се компенсира нито ако си спечелил 12 олимпиади по математика в Шанхай, нито ако си измислил робот, който реже филии хляб по-добре от майка ти. Понеже правилото е едно: само момичетата, които правят секс върху мотори, под мотори, на баскетболни игрища, в авиобази и край път Е79, подобно на тези от клиповете на бившите екс-факторки, стигат далече в живота! А всички други момичета… Ами те най-много да идат на още някоя математическа олимпиада.
Но не си мислите, че натискът върху девствените в юношеските години е най-непоносим! По-нататък нещата стават още по-брутални. Само дето заради конформизма на социалната претенция тормозът е по-завоалиран. Когато в разговор между приятелки стане дума за позната жена, която никога не е поствала снимки с гадже във фейсбук, нито пък са я виждали да се държат с мъж за ръка, веднага почва да се чука на дърво и да се плюе в пазва. Защото след определен етап в живота на девствеността (и тука не става вече въпрос за физиологическа девственост, а по-скоро за метафоричната такава) започва да се гледа не толкова като на социална девиация, колкото на нежелано медицинско състояние – нещо като псориазиас или краста, заради което човек трябва да се срамува да се покаже на улицата. Да бъдеш sexless1 е в пъти по-лошо от това да бъдеш brainless2. Ако нямаш гадже, си жалък. Представете си Кари Брадшоу от “Сексът и градът”, само че без Тузаря и без 500-те си чифта обувки на Маноло Бланик, умножена по 100. Това си ти, ако си жена на 35, 40 или 45 и нямаш ама наистина НИТО ЕДНА СНИМКА С МЪЖ в социалните медии! Може ли такова нещо! Само снимки на замъци край Цюрих, саксии с бели орхидеи и “племенницата ми Нинка”.
Кой е виновен за това девствеността да се превърне в порок номер едно на нашето съвремие, оставяйки дори класическия претендент бедността да й диша прахта? За разнообразие, в случая виновникът не е Путин. Нито пък е Тръмп! Не е и Памела Андерсън, чиято сексуална разкрепостеност докарваше до прединфарктно състояние бабите преди двайсетина години. Всъщност и аз не знам кой е виновен. Единственото, за което се сещам в момента, е Мечо Пух с неговия популярен цитат, който донякъде може да даде обяснение на този феномен: Колкото повече (секс има навсякъде), толкова повече (секс се очаква да се случва навсякъде).
Мая Вуковска живее и работи в Копенхаген, като се занимава изключително с блогърство, пише и за някои американски издания като The Richest и The Talko.
Тя има магистърска степен по българска филология и друга по англицистика, както и докторска степен по социална лингвистика от Софийския университет. В продължение на 15 години преподава английски и норвежки език в университет, но през 2015 г. решава да сложи край на преподавателската си кариера, за да се отдаде изцяло на истинската си страст – писането.
През 2017-а година излиза третата й книга „Животът на Вучето от понеделник до неделя“, базирана на публикациите в личния й сайт в периода 2014-2016 година.
