В безсрамно късния час, в който се прибрах нощес, отворих да проверя съобщенията си преди лягане и открих сред тях едно от баща си. „Благодаря ти“, пишеше, „без теб сигурно щяхме да пропуснем този филм“. Става дума за филма „Жена“ на Жан-Артюс Бертран и Анастасия Микова, събрал откровените истории на над 2000 жени от над 50 държави – истории за любов и секс, за насилие и болка, за менструация и раждане, за кариера и дом, за предизвикателства, радости и върхове. С майка ми бяха гледали прожекцията във Варна по моя препоръка и той е бил единственият мъж в залата. Миналата пролет, когато Михаил Вучков откри изложбата си „Другите българки“ и потресе всички, които не са я виждали, с факта, че изобразява транс жени, баща ми дойде в София, видя я и я хареса. Тази зима, когато гостувах у дома, му разкавах къде съм лепила антифашистки стикери, и баща ми попита дали може да му оставя няколко. През целия ми живот той нито веднъж не ми каза да си избера женска професия и да се държа както подобaва на жена. Нееднократно съм си мислела що за човек щях да порасна, що за приятели и партньори щях да си подбирам, ако баща ми не беше точно този човек.
Колкото до филма „Жена“, аз го гледах два пъти.
Първия път – с приятел мъж. Втория – с мъж и жена приятели. След втората прожекция моят колега и приятел сподели, че му се иска да беше видял повече момчета в залата на Дома на киното. На мен също, но ми стига и че около себе си имам именно тези мъже. Снощи, когато си говорех с компания за филма „Жена“, друг мой близък човек сподели, че иска да го гледа и се разбрахме на следваща прожекция да отидем заедно. Всички тези хора олицетворяват положителната ми представа за мъжете, не конкретно или само с факта, че са или биха гледали „феминистки филм“ – с цялото си отношение към живота, към света, към жените, към мен конкретно, към самите себе си, към идеята за образа си на мъже.
Когато изляза от „балона“ си, често срещам абсурдни коментари, статии, семинари, тези, поучения и назидания на тема какво е да си „истински мъж“, да си „истинска жена“. Срещам семпли, профанизиращи, вредни и абсурдни тези от порядъка на това, че „истинският мъж“ трябва (трябва, пичове, не може, а трябва!) да плати сметката и да занесе цветя, а „истинската жена“ трябва да приеме тези жестове и да остави мъжа да я гони, защото е ловец, да хвърля някакви подаръци и бижута като мършава плячка в краката ѝ. Защото така се доказвало, че му пука, а тя показвала, че е готова да е слаба за него и да го остави да бъде ловец, както му е заложено. За мен е абсурдно в XXI век да продължаваме да си говорим за това кой ще плати сметката. Абсурдно е и че са ми казвали, че ако у дома изгори крушка, не трябва да си я сменям сама, нищо че не представлява никаква трудност, а трябва да повикам мъж на помощ, за да ми покаже той чрез този жест, че може да се чувствам жена и че ми оказва внимание.
Когато споделям искреното си мнение по тези въпроси, има хора, които отказват да ме разберат – „аха, ти просто не обичаш жестовете“.
Жестовете аз, разбира се, обичам – както да ги правя, така и да ги получавам. Жестът обаче е осмислено действие, насочено към конкретен човек и базирано на конкретните специфики на човека. Не и простото спазване на някаква празна от съдържание или натоварена с реципрочни очаквания и изисквания норма от попкултурно наложения социален етикет без никакво осмисляне или осъзнаване. Виждала съм и се надявам да продължавам да виждам много жестове от момчета. Например като тези…
Преди да тръгнеш след мен, за да ме изпратиш до вкъщи, да попиташ „искаш ли да те изпратя?“. И ако кажа „не, благодаря“, да ми пожелаеш лека вечер и да се прибереш. Да не ме изпращаш насила, без ти да искаш, само защото „така се прави“.
Ако съм в цикъл и кажа, че съм в цикъл, да не се потресеш от факта, че споменавам биологичните си процеси в изречение. Евентуално да попиташ имам ли нужда от хапчета, ако ме боли коремът.
Ако ти самият имаш желание да почерпиш, да бъде с думите „имам желание този път аз да почерпя, ок ли е“, а не с „никога няма да позволя жена да плати сметката в мое присъствие“. Чувала съм и двете.
Да можеш да ме попиташ директно за номера ми и за това дали искам да изляза с тебе. Не да вземеш профила ми от познати. Не да подхвърлиш листче с „може ли номера на секси барманката“.
Да не решиш, че съм отчаяна и жалка, ако аз те попитам първа.
Ако станеш свидетел на това някой да опитва да унижава мен или друга жена в компания, да не се засмееш. И да не си замълчиш.
Да уважаваш границите ми. И да уважаваш своите собствени такива. Слави може да е „господар съм и съм роб“, но ти не си.
Да ми пожелаеш „приятно изкарване“, когато излизам с приятелки. Да не цъфнеш уж случайно да ме изненадаш, и да не ме чакаш сърдит на вратата с реплика „ти наясно ли си кое време е?“.
Да не забравяш приятелите си „заради мене“.
Да ми казваш истинското си мнение, дори когато то може да не ми хареса и евентуално да попречи на намеренията ти да спиш с мен. И да не опитваш да ме поправяш, когато моето мнение не съвпада с твоето.
Да бъдеш така добър да напишеш „зает съм“, „излизам“ или „чао, до после“, преди да изчезнеш за три дни по средата на разговор.
Да ме чуеш, ако искам да ти разкажа историята си. И да не ми обясниш как се е случила всъщност.
Да си там и в толкова часа, където и в колкото си казал, че ще бъдеш.
Да ми правиш най-хубавия комплимент на света – онзи, където ме слушаш с интерес, когато говоря. Не онзи с „умна си като за момиче“, „бих те пръснал“ или „mnogosi krasiva“.
Да ми напомняш аз да вярвам в себе си, ако аз забравя.
Да говориш с уважение за предишните си партньор/к/и. Независимо как и защо са приключили нещата.
Да не водиш битките ми вместо мен, но да знам, че си там и те има за мене.
Да не свършваш преди мене.
Да не се възмутиш, че съм написала предното изречение.
Ако решим да останем „само приятели“, наистина да ми бъдеш приятел.
Ако ти кажа, че тази вечер искам да си почина, да почета и да се наспя, да не се намираш с торта пред входа ми половин час по-късно.
Да приемаш „не“ за отговор. И да не се свениш ти да ми казваш „не“.
Да миеш и ти чиниите, без да го възприемаш като да „ми помагаш“.
Да не ми заповядаш, че трябва да кръстим децата на вашите.
Да ме уважаваш еднакво, независимо дали изкарвам повече или по-малко от тебе.
Ако ще сме в отворена връзка, всички участващи да знаем, че сме в отворена връзка.
Да ме хващаш за ръката.
Да ме учиш на неща, които ти умееш, а аз не, вместо да правиш вместо мен нещата, които умея.
Да не се изказваш мизогинистки за други жени, докато говориш с възхищение за мене.
Да опиташ да проявиш любопитство към нещата, които ме интересуват, но ако се окаже, че не е твоето, да не се преструваш, че е, „заради мене“.
Да ме приемаш – без идеализиране и без покровителство.
Да ми разказваш открито историите си.
Да не ме учиш какво е „истинско момче“ и какво е „истинско момиче“.
Да си истински. Спрямо мен и спрямо себе си.
Вижте още:
„Музикант къща не храни“, или дръжте си ги заможните момчета!
