Уличната храна е модерен градски феномен. Тя е първото и най-демократично ниво на предлагане и консумиране на храна. Успешните образци на този тип хранене, извън мултинационалните фаст-фуд вериги, обикновено са се появили в резултат на смесване на различни кулинарни традиции в нова среда. Прочутият сандвич бан ми е резултат от срещата на багетата, занесена от френските войници в Индокитай, със свинското и маринованите зеленчуци, характерни за виетнамската кухня. Хот-догът е популяризиран от Америка, благодарение на немските вурстове, занесени оттатък Океана от хамбургските емигранти. Според една градска легенда името на сандвича датира от времето на Голямата депресия през 30-те години на миналия век, когато според мълвата хот-догът удържал ниска цена, понеже кренвиршите се правели от кучешко месо (подозрението никога не било потвърдено впрочем, но името останало).
По сходен начин дюнерът във вида, в който го познаваме – като относително удобен начин за хапване на крак (все пак трябва да се внимава със соса) – не е роден в някой истанбулски сокак, а в Берлин, на спирка на метрото до прочутия зоопарк. Има спорове кому принадлежи патентът, но според основната версия през 1972 г. на Кадир Нурман му хрумва да трансформира порцията кълцано месо с ориз и салата и да го увие в питата – традиционното плоско безквасно хлебче, което иначе върви в съпровод. Поднесен под формата на сандвич, дюнерът се превръща в удобна храна за работниците.
Днес дюнери далеч не ядат само гастербайтерите. Всеки ден в Германия на шишовете за печене се извъртат 400 тона месо, превръщайки дюнера в основната съставка на немската диета. На територията на страната има над 40 хил. дюнерджийници. В Берлин те са около 4000, надвишавайки броя на тези места в Истанбул.
Дюнерът е толкова популярен, че през 2011 г. група хитроумни студенти изнамирт решение на прочутия „кебапен дъх“. „Папа тюрк“ е безалкохолно питие, направено от джинджифил, магданоз, мента и лимон – и претендира да неутрализира чесновия послевкус на кебапа.
Добре, но на какво се дължи популярността на дюнера?
„Просто е много вкусен – казва Гюрсел Юлбер, говорител на Асоциацията на производителите на турски дюнер в Европа. – В ръцете си имате една чудесна, балансирана порция протеин и салата.“
Но не е само заради вкуса, големите порции и достъпността. Решаваща е лекотата, с която дюнерът може да се адаптира.
Във варианта на Нурман дюнер се е правел само с телешко, но с времето се появили предложения с пилешко, агнешко и пуйка, с различни видове хляб, сосове и салати. Всеки може да го нагоди според предпочитанията си.
Турците постигат успех, поддържайки кулинарното си наследство живо, като същевременно се адаптират към състезателния, бързопроменящ се съвременен свят. Турците в Германия са най-голямата етническа негерманска група (в Берлин е най-голямата турска общност извън Турция).
Техният дюнер кебап служи като важно средство не само в икономически план, а и като мост, установен между културите.
У нас също можем лесно да отговорим защо дюнерът е толкова популярен. Въпреки засиления интерес на чужди туристи към страната ни в последните години, след 10,30 вечерта почти няма друг вариант за хапване на крак. Ситуацията по отношение на предлагането на достъпна храна вечерно време не се е променила съществено от 90-те, когато дюнерджийниците около Попа бяха единствените отворени места, където да удовлетвориш пиянския глад (кой знае колко връзки са започнали на опашката пред шишовете). И въпреки че днес се правят опити да се разшири репертоара в предлагането на улична храна, ако се разходите из нощна София, няма да откриете твърде много алтернативи на вездесъщия дюнер.
