Знам, че не съм сама. Много родители го изпитват, но малко биха си го признали. Става дума за чувството на облекчение, че ваканцията свършва и децата отново ще тръгнат на училище.
Струва ли ви се скандално, че споделям усещането, което много родители дори не биха признали пред себе си, че изпитват?
Вероятно е табу. Истинско социално табу е да кажеш, че собствените ти деца, децата, за които си мечтал, жертвал си се и обичаш повече от себе си, са започнали да ти понатежават. Че след почти тримесечно висене у дома, при което е трябвало нон-стоп да мислиш и за тяхното ежедневие, успоредно с работата, ти се иска така някак… да започнат да влизат „в час“.
Е, аз ще бъда брутално честна и ще изброя само някои от причините, които ме карат да се радвам, че тази безкрайна лятна ваканция свършва.
Знам, че на тях (синът ми е почти на 15, а дъщеря ми на 11) все още им се иска да продължат да стават към 12 на обед, да гледат таблети и телефони до полуда (ограничението за интерент не важи за Netflix и другите стрийминг платформи и синът ми попиля дененощия от живота си в гледане на сериали…), да не трябва да си оправят стаята, да могат да бродят с приятели из мола, да карат тротинетки и да се мотаят пред блока. Но на мен започва леко да ми прекипява.
Ето защо:
Да, писаха домашни и четоха задължителните книги. Да, ходихме на море заедно, но не изляоха в чужбина, не практикуваха езиците, които учат. Не ходиха на спорт, защото залата на сина беше затворена, а гиманстиката на дъщеря ми обяви пауза. И като цяло ми се струва, че прекараха ежедневието си в най-блажена, но и доста вредна, леност.
Та те цяло лято висяха в апартамента! Нямаме имот на село. Нямаме и помощ – бабите са възрастни, дядовците вече не са сред нас. В един момент дори на мен ми омръзна да ги гледам как се търкалят в неоправените си легла.
Да, те също чистят и оправят, но това съвсем не е в дневния им ред, нито е нещо, което се подразбира за тях. Когато започна да ги гълча за домакинството, се скарваме. Те ме обвиняват, че не им казвам КАКВО да свършат. Аз им крещя, че НЕ СЕ СЕЩАТ САМИ какво трябва да се направи. Нямаме допирни точки.
Едното дете е с двата крака в пубертета и носи няколко определени тениски, които трябва да се перат през вечер, иначе няма да има какво да облече. Не сложи сандали дори в най-голямата жега, а когато градусите гравитираха около 40, не махна дебелия си панталон, защото му е любим.
Дъщеря ми е в предпубертета, но се усеща като напреднал пуберитет. Тя не говори с никого, не чува, защото седи само със слушалки на ушите. И е способна да гледа в една точка с часове. Сърди се и на най-малка критика и мрази всички и всичко. Не ме питайте как издържах това поведение толкова месеци!
Вижте още:
Основният проблем в училище според родителите е… дисциплината
Скъсвам се да готвя, а яденето все не стига и не стига. Училището ме спасява поне от мисълта за обеда.
Заради вечното висене на децата наоколо, нямахме никакво време да останем сами…
Вярно, имаше и хубави общи моменти – например семейното ни пътуване до Гърция. Или приятните разходки из различни забележителности в България. Разговорите за история със сина и за бижута с щерката. Гледането на филми заедно. Усещането за семейство…
Ваканцията може и да е прекрасна и вие я заслужихте, защото юркането през годината наистина ви идва много. Но защо ми се струва, че три месеца безделие са твърде много дори за най-издържливия родител?
Странното е, че и децата ми сякаш започват да мислят така.
Виждам, че с наближаването на първия учебен ден вълнението им се увеличава. Изглежда осъзнават, че училището съвсем не е най-лошото нещо, което може да им се случи. Но няма да ги чуете да го признават. По-скоро ще обявят 15 септември за „най-гадния ден на света“.
Но тайно в себе си май всички ще сме доволни…
Още от автора:
