Темата с групите от 15-16 годишни, които тормозят връстниците си и реагират агресивно на забележките на възрастните отново излезе на дневен ред. Тя обаче никога не си е отивала окончателно - просто преставаме да говорим за нея и тя се затаява за момент, за да изплува отново и да предизвика гневни реакции, съжаление и съчувствие към жертвите и обвинения към родители, учители и органи на реда.
Този път повод за разговора, който никога не водим докрай, се оказа "откритието", че има такива групи от тинейджъри, които тероризират слабите, животните, по-малките, по-бедните. Всъщност, винаги ги е имало, но в своята позитивност, неувереност или ангажираност, и ние сме предпочели да ги игнорираме.
Всички сме ги виждали - в моловете, в парковете, в кварталната градинка, в ъгъла на училищния двор, на изхода на метрото...
Предпочели сме обаче да не ги виждаме, докато агресията им не ни засегне пряко.
В началото на месеца 14-годишно момче беше пребито на метростанцията в Горна баня.
Майката подаде сигнал в полицията и до управата на столичния Метрополитен, по-късно обаче стана ясно, че жалбата е оттеглена. Вероятната и обяснима причина е страх. Последствията остават единствено за пострадалия и неговото семейство. Страхът също. А за жителите на квартала в края на София не е тайна, че мястото е опасно, че случаят не е първи, нито ще е последен. Едва ли е тайна и кои точно са децата, от кои семейства са, къде учат, когато учат...
Говорим много повече за това как да реагира детето, което е станало жертва на агресия, отколкото за това как да помогнем на агресора и той да намери друг начин за изразяване на емоциите си. Първото, което би трябвало да се случи, е категорично да се противопоставим - като родители, като граждани, като обикновени хора да покажем, че това е недопустимо.
Парадокс е, но често деца с възможности, от добри и успешни семейства, се включват като членове на такива групи, които упражняват т. нар. "локален тероризъм".
Често се случва, когато узнаят за агресивното поведение на децата си, родителите да се изненадат, да отрекат и да се опитат да потърсят вината другаде - възможно най-далеч от себе си и дома си, в училище, в квартала, в държавата. А не би било излишно родителят да проведе един макар и труден, но винаги необходим разговор за последствията от агресията, за ценностите, които човек търси и понякога не намира, за емпатията и съчувствието.
Всеки случай е индивидуален, всяко дете има свои аргументи и много често нито децата, нито възрастните осъзнават причините и последствията от това явление, което не е нито ново, нито само българско. Понякога действително става въпрос за липса на внимание, за компенсиране с материални стимули, за деца, които търсят начин да демонстрират сила. В други случаи говорим за бъдещи възрастни, които се опитват да се поставят на несъответстващо място в обществото - да демонстрират безнаказаност и незачитане на авторитетите.
За съжаление точно ние, големите, вече сме показали, че оценяваме високо такова поведение.
И децата ни го виждат всеки ден - от управлението на страната до паркирането пред блока, навсякъде децата ни виждат единствено липса на взаимно уважение, незачитане на основни права и управление по "закона на джунглата". По-силният печели и победителите не ги съдят. Или не точно. Даваме този пример всекидневно, а ни се иска децата ни да търсят добро и справедливост, каквито всъщност не познават.
Всъщност "онези в групите" са обикновени деца, обикновени тинейджъри, за които е жизненоважно да намерят място в света, да усетят бързо вкуса на победата и успеха и да се докажат в очите на връстниците си. Да блеснат с необичайни или откровено опасни постъпки, или просто с арогантно и демонстративно поведение. Нищо различно от времената, когато прабабите и дядовците ни са били тинейджъри.
Добавяме и чисто физическите причини - промените в нивата на хормоните, тялото, кожата, косата и т.н. Добавяме и примера - нашата собствена агресия и липсата на осезаема справедливост в обществото.
Така и причините, и липсата на алтернатива за детската агресия стават съвсем ясни, а съществуването на тинейджъра става много, много трудно.
Има несигурност, има страх от отхвърляне и изолация, има гняв, бунт за автономия, и всички те не трябва да остават незабелязани.
Според учените така нареченият "тинейджърски бунт" не е неизбежна част от юношеството, а по-скоро реакция на заплаха за автономията. Например, проучванията показват, че тинейджърите са готови да се съгласят с родителите, когато смятат, че правилата са справедливи (като морален избор или такъв, свързан с безопасността), но се съпротивляват, когато правилата се налагат по лични съображения (например какви дрехи да носят и дали да си направят татуировка) или несправедливи.
С други думи, те не се бунтуват винаги, а само когато смятат, че нещо е извън границите - разграничение, което със сигурност искаме да могат да правят като възрастни.
Така че - не, причината не е само в родителите, само в учителите, само в добрия или лошия пример и добрата или лоша компания. Факторите са много, съчетават се неочаквано и много от тях не могат да се избегнат. Могат обаче да се контролират. И би трябвало.
Какво да се прави?
Говорете. Споделяйте, за да споделят с вас. Имайте доверие, за да ви се доверяват. Бъдете справедливи - не в общоприетия или законов смисъл, а просто и честно, по човешки. Не си позволявайте тинейджърът да ви провокира, да ви ядоса или ви подведе да реагирате емоционално.
Избягвайте нападателния тон и прекия очен контакт, защото те могат да доведат до ескалация на напрежението в конфликтна ситуация и да предизвикат още агресия.
Нашата роля като възрастни и като родители е да помогнем на децата да минат през този период с възможно най-малко щети, както и да усвоят трудното умение да управляват емоциите си. Затова обаче на първо място трябва да познаваме това умение.
