Да отидеш на почивка с деца не е сериозно, ако наистина възнамеряваш да почиваш. Освен ако не разбираш почивката като една продължителна нервна криза с писъци, крясъци, скубане на коси и спринт рано сутрин по крайбрежната улица, но не за здраве.
Явно ние я разбираме така, заради това тръгнахме за море две семейства с общо три деца: едно бебе на 5 месеца, един тодлър на 2 и половина и един пред-тийнейджър на 9.
Пътуването мина добре. С двегодишното спирахме само 4 пъти, за да повръща край магистралата, майсторски отремонтирана така, че нито един планински път със завои да не може да си съперничи с нея по разбутване на вестибуларния апарат. Пред-тийнейджърът е гледал странни детски на телефона си през цялото време, а бебето е спало. Перфектно.
Още първия ден се изсипваме на плажа, заедно с няколко кофички за пясък, неустановен брой лопатки, басейнчета, пластмасови мечове, слънцезащитни кремове и масла, резервни бански, дрехи, памперси, шапки, очила, залъгалки, биберони и всякакви други боклуци. Ранният тийнейджър веднага се впуска да кара скимборд и естествено се пребива. Следва рев. През това време се опитваме да намажем тодлъра със слънцезащитен крем. По-лесно бихме се справили с това да облечем разярен октопод в тиролска рокля.
Докато двегодишното надава писъци, бебето също започва да реве, само че при него никой не знае защо. Знаете, когато едно бебе реве, всичко е въпрос на предположения и догадки, чиято цел е по-скоро да успокоят родителите.
След малко всички са спрели да реват и двама от четирима възрастни полягват, за да почетат книга и да си поровят в телефоните. Другите двама дебнат някое от децата да не се удави, удари или изпече. След малко се сменяме и втората смяна удря на камък. Вече наближава време за вечеря и всички са кисели. Пред-тийнът мрънка, защото иска да си купи четвърта поредна гумена гривна, на която пише „Bulgaria“. Двегодишното се тръшка, защото не иска да се съблече, но не иска и да се облече. Знаете, децата на тази възраст искат всичко, което не може и не искат нищо, което трябва. Бебето реве, защото е гладно. Или е с пълен памперс. Или му никне зъб. Никой не знае точно.
Вечеряме в ресторанта. Мистър „terrible two“ яде само хляб. Мистър „Не знам какво искам, защото вече ме тресат хормони“ кара лонгборд в ресторанта. Бебето си реве профилактично.
Когато всички деца заспиват, предусещаме приближаването на приятна морска вечер с бири на плажа. Или защо не текили в някой бар? Никой обаче не се е сетил предварително, че не просто не можем всички да излезем и да отидем на бар, а не можем и да се съберем, тъй като едното семейство не носи бебефон. Това не ни сломява, защото само се правим, че искаме да си говорим, докато всички тайно искаме да заспим дълбок сън и да се събудим вдругиден.
Вторият ден минава по-добре. Цели няколко часа почти никой не реве, ако не броим бебето. Лошото е, че навън вали напоителен, есенен дъжд и се налага да стоим в хотела.
Въпросният хотел е четиризвезден, но за жалост в стаите има по два пръста прах, персоналът не знае къде се намира, а в басейна плуват неща, които приличат на нокти. Можем да седим в ресторанта, но там са всички останали гости на хотела, които поради някакво стечение на обстоятелствата са доста шумни, а единственото, за което копнеят хората с деца, е тишина. Пълно оглушаване.
Затова си стоим в стаите. Децата гледат „Пес Патрул“, бебето мрънка, а ние седим отегчени и чакаме обяда, който се състои от рядка бобена чорба, варени пилешки крила и нарязан лук. Четири звезди са си четири звезди.
На другия ден, според прогнозата, ще грее слънце. Децата кротко ще играят край морето, доволни от живота, а ние ще лежим по шезлонгите с по една кримка и ще се отдадем на заслужен релакс. Да, обаче на другия ден потопът продължава.
Децата са изнервени от кисненето в хотела и вече дори не искат да гледат „Пес Патрул“, въпреки че ги караме. Заради четиризвездната храна всички са или „със“ или „пред“ разстройство и не искаме да излизаме на свежа разходка под ноемврийския дъжд, за да не се отдалечаваме много от тоалетните. Пием пробиотици, гледаме дъжда и слушаме рева на децата, като си представяме, че е грохота на Ниагарския водопад.
На следващия ден си тръгваме, защото на по-следващия сме на работа.
Добре е, че сме отпочинали и заредени със сили за нови предизвикателства.
