Помните ли IRC? Е, ако го помните, със сигурност си спомняте и задължителния въпрос, с който започваше всеки чат – asl, pls. С тази кратка абревиатура изпращахме запитване за най-важната начална информация, на която щеше да се базира после целият чат: възраст, пол, локация (а – age; s – sex; l – location). Това е разбираемо, тъй като повечето чатове в IRC се случваха между непознати, които не се виждат един друг. Ако се разкриеше, че сте от женски пол, обикновено следваше въпрос за мерките (моите винаги бяха 90-60-90), цвета на косата и т.н.
Естествено, това криеше своите рискове, тъй като 80% от яките руси мацки от Плевен с Б чашка всъщност бяха пъпчив тийнейджър от Тутракан и приятелчетата му, които в момента разпускат след тежка сесия Counter Strike, огласяйки с мръснишко хилене местната интернет зала. Но истината е, че това нямаше особено значение. Всеки потребител на IRC ясно съзнаваше, че това, което получава отсреща, може изобщо да не е истината, но това беше ОК, стига да подхранва представата, която му беше удобна в момента – обикновено тази, че си чати с единствената в света знойна красавица от корица на списание, която е навита да опише в детайли циците си, но просто обича да прекарва петък вечер в интернет зали.
Всъщност това означава да си възрастен – да имаш изградени вече представи за света и за останалите и да подреждаш света спрямо тях. В момента, в който се запознаем с някого, ние срещаме своята представа за него, а не истинския човек. Затова казваме, че човекът ни се представя. Тъщата, свекървата и дядо ни имат представи за това какви трябва да бъдем и понякога ние играем тяхната игра и ги залъгваме, че сме руси и от Плевен, и с мерки 90-60-90. Но друг път отказваме да играем, защото искаме да ни видят такива, каквито сме, а не такива, каквито трябва да бъдем според тях. Разбира се никой не може да ни види цялостно. Защото човешките същества са толкова сложни и дълбоки, че често изненадват сами себе си и това, което ще видиш у един човек, зависи изцяло от ъгъла, под който гледаш. Така че да вярваме, че някой може да е „еди-какъв-си“, е лесно и удобно, но дълбоко невярно. Все пак нашите представи поставят този някой пред избор. Дали да играе този „еди-какъв-си“, за да ни угоди, или да ни сиктирдоса и да бъде какъвто си е. Обикновено този избор зависи от това доколко въпросният човек вярва, че сме важни за него. Колкото по-важни сме, толкова по-определящи стават нашите представи.
Сега да спрем тези размисли замалко, за да погледнем към децата и да изтъкнем няколко неоспорими факта.
Факт 1: децата нямат представи. Това е така, защото изграждането на представа изисква вглеждане в миналото и в бъдещето – това беше така, когато ми се случи онзи път, значи то е така и ще продължава да е така завинаги. Децата не могат да обитават нито миналото, нито бъдещето. Те живеят изцяло в тук и сега. А приоритет на тук и сега е наблюдението. Наблюдението е враг на представата – когато виждаш един човек такъв, какъвто е в настоящия момент, няма как да се заблудиш, че той е такъв, какъвто вярваш, че трябва да бъде. Наблюдението просто отбелязва всичко, което е, докато представата отхвърля онова, което ѝ противоречи. Затова да се общува с деца е страшно. Страшно, защото те те виждат точно такъв, какъвто си. Децата не ги интересува, дали си лекар, дали караш Бентли, дали си секс символ и дали си облечен в крак с последните тенденции. Лишени от представи, те още не знаят, че лекарите трябва да се уважават, собствениците на Бентли – да будят възхищение, а секс символите – да се желаят. Всъщност нямам представа (ха, ха!) на какъв принцип децата преценяват хората, но наблюденията ми показват, че са абсолютни майстори в това.
Факт 2: възрастните имат представи за децата. Затова най-изплашените от общуването с деца възрастни държат в ръкава си арсенал от заучени теми и въпроси, които, точно като “asl, pls”, целят не да разкрият истината, а да отговорят на представата на възрастния, за да може той най-сетне да си отдъхне, като препрати фокуса в миналото или бъдещето и избяга от тук и сега, където се намира под безмилостния преценяващ обстрел на детските очи. От тези заучени въпроси, любимият ми безспорно е „Ти какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“ Всеки път, когато чуя възрастен да задава този въпрос на дете, вътрешно се въргалям от смях и чакам с вълнение отговора. Нека сега, на базата на всичко, казано по-горе, да направим анализ на този въпрос, за да видим какви представи го провокират.
Представа 1: децата са разсад за възрастни. Тази представа дори не е индивидуална, а се е превърнала по-скоро в обществена нагласа – децата ще станат нещо, едва когато пораснат. Също както студентите са разсад за професионалисти, а стажантите, разсад за служители. Всъщност с тази нагласа детето и младият човек ще се сблъскват толкова често в живота си, че в един момент неминуемо ще се научат, че ще станат пълноценни някога в бъдещето, когато нещо се случи, когато постигнат нещо. Само че нагласата е нагласа, защото не се интересува от обстоятелствата, а, както казахме, отхвърля онова, което не се вписва в нея. Затова, когато стане служител, стажантът започва да вярва, че ще е пълноценен, когато стане мениджър. И така до безкрай, защото винаги има нещо за постигане в бъдещето, което ще станем, когато…
Представа 2: професията определя какъв си. Затова в отговор на Въпроса възрастният очаква детето с блеснали очи да каже нещо от сорта на „Космонавт!“ „Учителка!“ или „Герой на социалистическия труд“… опа, извинявайте, вярно, че сме в друго време, но този въпрос винаги е предизвиквал в мен настойчиво усещане за соц. Както и да е, ежедневно срещам хора, които наистина вярват, че заниманието им ги дефинира. Затова, когато някой е лекар, той може да очаква от околните уважението, което идва с титлата, и няма значение как се държи с хората, защото държанието е в тук и сега, а представата за лекар е базирана на миналото, в което той е учил 10 години и е лекувал хора, и бъдещето, в което може пък да опра до него. А ако въпросът „Какъв искаш да станеш, когато пораснеш“ си е свършил работата, хората не битуват особено в тук и сега. Но, споменах, че винаги, когато чуя Въпроса, очаквам отговора с нетърпение. Това е, защото децата отговарят „Учителка!“ само в малките червени книжки на издателство Отечество. В реалността отговорът ме води към
Факт 3: децата разбират, че имаме представи за това какви трябва да бъдат. Нашите представи ги поставят пред избор – могат да ни манипулират чрез тях (мама ще ме храни, защото аз съм малка и не мога), могат и да им се подчинят и наистина да станат това, което очакваме да са, или могат да ни сиктирдосат и да бъдат себе си. Затова се сещам за един симпатичен Стефчо, който отговори на Въпроса с троснатото „Искам да съм си момче и да си карам колело!“
И ако възрастната дама, която го попита, беше благоволила замалко да му погостува в тук и сега, щеше да види, че той заяви позицията си, че твърдо отказа да се представи такъв, какъвто тя очакваше да бъде. И щеше да се почувства горда с това дете, което, като толкова много деца, е тук, за да ни покаже какво е да живееш в настоящия момент. Да си щастлив, защото тук и сега всичко е наред, ти имаш колело и си момче, и в света има сладолед. Без да чакаш нещо конкретно да се случи, за да се почувстваш добре, без мисълта, че все някога ще трябва да се прибираш, да помрачава радостта от това, че сега си тук.
Защото децата, дами и господа, не са разсад за възрастни. Дете се нарича етапът от човешкия живот, в който съществата живеят през цялото време в тук и сега и усещането за време не съществува. Ако не вярвате, опитайте се да обясните на едно дете, че сестричката му ще се роди след два месеца и се забавлявайте, когато всяка сутрин ви пита дали вече е февруари. Този етап приключва доброволно, защото има едно нещо, което детето иска повече от всичко, и то е да стане възрастен. А това означава да си възрастен – да живееш повече във вчера и утре, отколкото в днес, и да си пълен с представи и нагласи, произтичащи от този ти начин на живот. Но да си възрастен означава също да имаш собствени деца, или поне досег до децата на други хора. За да ги погледнеш и да си припомниш какво е да живееш в настоящето. И, вместо да отдаваш тяхната гледна точка на това, че са малки и неопитни, да осъзнаеш нейната ценност. И да я избереш, но този път съзнателно.
Защото човешкото същество в един етап от развитието си винаги има на какво да научи човешко същество, което е в друг етап. Затова в този шарен лунапарк, който наричаме живот, имаме възможност да преживеем различни гледни точки – да сме деца на родителите си, докато наблюдаваме своите деца, да имаме баби и да станем баби.
Или ако трябва да перифразирам един мой любим текст: „Няма учител, няма ученик. Има само разбиране.“ И колкото повече гледаме на децата само като на ученици, а на възрастните – само като учители, толкова по-малко разбираме.
