“Отивате в болница” – от шестия преглед при педиатъра, след ехография на корем, рентгенови снимки и не знам колко още изследвания само тези думи отекваха в главата ми.
Бях в пълна паника, сякаш някой ме беше треснал с нещо тежко по-главата. Вървях с четиригодишното си дете към поредния кабинет и не исках да повярвам, че това се случва на нас.
Макар и прозаично, коренът на това притеснение също се крие някъде там в моето детство. По-точно, когато на три години ме оперираха от херния в Пирогов, сама, защото родители по време на комунизма в болниците не се приемаха. Онези моменти се отпечатаха ясно в съзнанието ми: упойката, сестрата, която ми се кара да не си пипам операцията, съседката, която работеше като санитарка в Пирогов.
Затова не беше учудващо, че при споменаването на болница, тръпки ме побиваха. Не исках да причиня такова неприятно изживяване на детето си.
Всичко започна с болки в корема и температура. „Най-вероятно вирус“ – заключи дежурния лекар, защото в неделя личният лекар не работи. И предписа антибиотик.
Но температурата не спадаше и беше близо 39 градуса, а детето ставаше все по-омаломощено.
Ще пропусна момента с чакането пред личния лекар с болно дете, докато бебета влизат на консултации и се изписват всевъзможни рецепти, а ние си висим в компанията на един млад футболист със силно насинено око и отнесен половин преден зъб. Както и безкрайната опашка пред лабораторията за кръв, където трябва да се примолиш да те пуснат, защото си с дете. Това е безплатната здравна система, която ни се предлага.
Проблемът в цялата история беше, че изследванията показаха СУЕ 65 пъти над нормата, вече четвърти ден температурата не спадаше, и лекарката не беше в състояние да постави точна диагноза.
Затова реши, че в тази ситуация болницата е най-добрият вариант за детето. Но в България не може просто да отидеш в болница. Има списък с болници, в които не трябва да попадаш, ако не искаш да излезеш в най-добрия случай по-болен. Трябва да знаеш в кое лечебно заведение ще получиш адекватни грижи. Тогава започваш да звъниш на приятели и познати, търсиш информация, а времето тече и решението трябва да бъде взето в рамките на няколко часа.
В крайна сметка нашият педиатър, който ни е и личен лекар, реши, че може да изчакаме. Онзи следобед детето беше живнало, благодарение на Нурофена най-вероятно. Но ако вдигнеше отново температура над 38 и нещо, отивахме директно в лечебно заведение.
Вече с вариантите за болница и с мисълта, че това все пак ще е за подобряването на състоянието на детето, една идея по-спокойна, се прибрахме у дома. Но в пет часа термометърът безмилостно показваше 39 градуса и нито деление по-малко. В този момент реших да се обадя на стара приятелка, чиито деца доста боледуваха. Не знаех как да постъпя: дали да вървим директно в болница или състоянието позволява да се изчака още малко. Детето развиваше и някаква инфекция на горните дихателни пътища, защото хъркаше, докато спи. Но нашата лекарка неизвестно защо не обърна внимание на това.
Моята приятелка ни предложи да отидем на преглед в Токуда за второ мнение.
Тъй като единият вариант за болница ми беше Токуда се съгласих и тръгнахме. На седмия лекарски преглед в разстояние на четири дена. Останахме доволни от обслужването и от прегледа и лекарката ни обясни адекватно състоянието на детето. Учудващо е как някакви рисунки по стените могат да окажат такова впечатление на едно малко дете и да му помогнат в неприятното чакане пред кабинета. Според лекаря можеше да се постъпи в болница, но можеше да се изчака още един ден. Тя обаче подчерта, че проблемът не е в корема, както изглеждаше в началото, а в дихателните пътища и трябва да отидем на лекар Уши-нос –гърло.
Поне за един ден бяхме закрепили положението и избегнали болницата. Като размислих и прецених положението, болницата вече не ми изглеждаше толкова страшна. Друг е въпросът, че нашата лекарка можеше да ми помогне в това осмисляне, но не винаги нещата се случват по най-добрия начин.
Причините бяха много и не искам да виня педиатърката. Тя беше искрено загрижена за детето, но просто беше затруднена в поставянето на диагнозата.
На другия ден отидохме на преглед Уши-нос-гърло и причината беше разкрита – възпаление на сливиците – ангина. За първи път от началото на цялата драма чух успокоителни думи и надежда, че ситуацията не е толкова страшна.
Като започнахме да слагаме специално приготвените капки за нос, състоянието на детето видимо се подобри. Температурата спадаше, взимаше цяла торба лекарства с мъки, бой и уговаряне, но бавно светлината проникваше в тунела.
Олекнали с няколко стотачки и със съсипани нерви, с мъжа ми се чудехме можеше ли да си спестим поне част от тези преживявания?
Важното е, че детето се подобряваше, а и веднъж минали по трънливия път вече знаехме какво да правим. В крайна сметка колко деца са минали през болницата преди да навършат седем години…
