Безкрайно трудно е за един родител да се грижи за дете, което не отговаря на очакванията и мечтите, които е имал. Единствено за самото дете е по-трудно.
Когато разбереш, че очакваш бебе, в главата ти е пълно с всякакви щастливи фантазии. Може би ще имате много общи черти, ще се радвате на сходни интереси, когато порасне, ще си споделяте помежду си нещата, които са ви донесли радост. Очакваш с нетърпение всяка детска усмивка, а след това и поводите за гордост, които ти предстоят – училищни пиеси, рецитали, спортни състезания, изложби. Ще избирате дрехите му заедно, ще се смеете на едни и същи шеги, ще го запалиш по любимите си книги, ще му пуснеш музиката от твоите тийнейджърски години и ще разказваш и разказваш за разликата между Pink Floyd със Сид Барет и Pink Floyd с Роджър Уотърс, а то ще те слуша зяпнало от възторг. Наистина ще имаш продължение на себе си и то ще ти доказва, че пътят ти, изборите, самият ти сте били правилни.
Само че реалността твърде често се отличава драстично от мечтите.
Няма как да знаеш предварително как ще се почувстваш, когато детето ти тотално ненавижда инструмента, на който си свирил послушно всеки ден след училище. Ако е добро по съвсем различни от твоите предпочитаи учебни дисциплини. Или пък, ако ти си тих интроверт, а то е шумно, социално и постоянно търсещо начини да е център на вниманието. Ще се окаже, че има радикално различни политически възгледи. Ще прави неприемливи за теб избори в личния си живот – ще е с нетипична за теб сексуална ориентация, ще се задоми на 19, ще откаже да има деца, ще замине за друг континент, откъдето ще се връща да те нервира нарядко по празници.
Независимо дали детето е новородено, в началното училище или вече е студент в университета, ще е трудно да прекарвате дълго време заедно, без да си проличат емоционалните ви несъответствия. Това може да бъде източник на остри конфликти и проблеми, но не е задължително да стане така.
Ще си помогнеш, ако се фокусираш върху това, което можеш да контролираш, а именно собствените си мисли и реакции.
Детето ти е това, което е – нито повече, нито по-малко. Изпитва чувствата, които изпитва, не тези, които ти се иска на теб. Нито безсилието, нито гневът и разочарованието ти ще променят ръката карти, която ти е била раздадена като родител. Безплодното ти раздразнение изпраща неволно съобщение, че детето не е достатъчно добро за теб и носи вътрешен стрес и на двама ви както на момента, така и дългосрочно във времето.
Западната култура на иднивидуализъм и конкуренция притиска родителите почти от самото начало да карат детето си да бъде „напреднало“ по някакъв начин. Затова е трудно за родителите още от най-ранните му бебешки моменти просто да се наслаждават на етапа на развитие, в който то се намира, и да го приемат и преживяват с радост, разбиране и любов. Напротив, те усещат натиск върху самите себе си да изискват от децата излишни неща и да приемат дори моменти като проговарянето или прохождането като някаква форма на състезание, чрез която уж ги подготвят за бъдещите предизвикателства в живота.
Уловката е там, че дори постигането на желаните „рекорди“ по пътя на развитие не се оказва достатъчно удовлетворяващо никога – след всеки успех следва необходимостта от нови и нови. Ако детето се е научило самичко да чете, преди да е тръгнало на училище, значи трябва да чете най-бързо от всички в класа. Ако чете най-бързо от всички в класа, значи трябва да звърши началния курс с пълно отличие. Ако завърши началния курс с пълно отличие, значи в прогимназията трябва да ходи на олимпиади, а ако ходи, очевидно трябва и да ги спечели.
Трябва да проявява безпрекословно послушание у дома, но навън да е уверено, инициативно и проактивно; да е отракано и да се защитава пред хора, но с мярка, а не да изглежда невъзпитано, сякаш ти не си направил нещо като хората. Трябва да сдържа емоциите си, когато са негативни, но да демонстрира любов, радост и блгодарност през всичкото останало време. Нали така? Или четейки го, сами усещаме, че нещо не се връзва. Ако си усетил, а не си се разгневил, че някакъв си текст в сайт смее да те критикува, значи си на прав път.
Спомни си собственото си детство и възпитание.
Всеки един родител на този свят, без нито едно изключение, е оставил на детето си едно уникално по рода си и безценно наследство – набор от примери за това какъв човек и родител е хубаво да бъде и какъв да не бъде. И винаги можеш да използваш този пример като отправна точка и референция в своето собствено поведение.
Когато беше дете, успяваше ли да показваш какво чувстваш наистина? Можеш ли да проявяваш честност за гнева си към родителите си? Да демонстрираш тъга, разочарование или несъгласие? Да избереш спорт, кръжок, или изобщо извънкласна дейност, различна от това, което си представят вашите? А да избереш да не се занимаваш извнъкласно и да си четеш книгите и рисуваш рисунките на спокойствие у вас? Питаха ли те какво мислиш по различни теми, или казваха „млъкни, сега си говорят големите“? Проявяваха ли интерес към нетипичните за семейството ви твои хобита? Окуражаваха ли те, или ти се караха и те наставляваха да се пазиш, ако прекарваш много време навън с различни и много на брой приятели?
Не питаме случайно.
Твоите преживявания като дете влияят на собствения ти комфорт или дискомфорт да позволяваш на детето си да е това, което представлява. Ако ти се е налагало да криеш истинското си лице и да „играеш“ ролята на социално приемлив образ дори зад стените на собствения си дом, това неминуемо ти се е отразило.
Само че ти решаваш как – може да избереш да дадеш на своето дете приемането, което сам не си получил; може да се опитваш да го натиснеш да се превърне в човека, който не ти е било позволено да станеш; може да се оправдаеш, че няма как да осигуриш различна семейна среда от тази, която самият ти си научил някога вкъщи. Едно от трите е правилно.
Вижте още:
