Не, зоологическите градини не са „детско забавление“

| от Лора Младенова |


Годината е 1996 г., а шестодишното ми Аз се намира в Природонаучния музей в село Черни Осъм, Ловешка област. Диви се на препарираните животни там, умилява се на майка сърна и бебе сърненце, увековечени завинаги в извратена прегръдка от формалин. Идилия. Десетилетия по-късно неприятна тръпка на отвращение преминава през тялото ми всеки път, когато си припомня за този момент, към който, смело мога да твърдя, не правех разлика между живо, мъртво и плюшено животно. Когато си спомня за врабчетата, които дядо ми ловеше в капани, за да ме забавлява като малка, като ги отглеждаме в кафез, е същото. Когато си спомня за домашния ми любимец петел, трансформиран от баба ми в яхния, която така и не опитах, за първия ми учебен ден – също. А също и щом се сетя за посещенията си в зоологически градини като малка, когато тъпчех безогледно гризки, солетки и бисквитки в раззинатите муцуни или клюнове на всички желаещи животни, живущи в плен и мизерия, преди да мога да прочета табелата „Моля, не хранете животните!“ с огромни червени букви, а честно казано, и малко след това. (Друг е въпросът защо изобщо някой ми е давал такива храни.) Или за едно бебе коте, което си взех да отглеждам вкъщи, а то падна през балкона.

Антиприродните ми грозни детски прегрешения няма да бъдат изтрити или поправени нито от вегетарианство, нито от еко протести, нито от устойчиво потребление, дарителски акции за животни, търсене на дом за изхвърлени бивши любимци или разделно сметосъбиране. Те са грозен факт от миналото, който завинаги ще остане там, заедно с понякога необратимите си последици. И поне част от тях, а и други, по-брутални и по-страшни, са се случвали на почти всяко едно дете. Макар и, за радост, в редки случаи да стигат до ексцесии като една скорошна случка в родния ми град, където жена спаси малко коте от група деца, опитващи се да го удавят в чешма в кварталната градинка. Не че децата сме били или към момента са за оправдаване в подобни ситуации, но все пак неслучайно законът им приписва да отговарят за собствените си постъпки едва от навършването на 14-годишна възраст и придобиването на частична дееспособност. Преди това необоримо се презюмира, че те разбират напълно свойството и значението на своите действия и не предвиждат последиците от тях. За тези действия отговарят възрастните и истинският въпрос при всяко детско насилие или безотговорно отношение към животно е къде, по дяволите, са тези възрастни и защо не изпълняват функцията си на такива.

Децата изпитват естествена и невинна, но също така и неосмислена, безотговорна и често опасна и несъзнавано жестока любов към животните.

Детската логика е приблизително следната: „Щом аз се забавлявам с това животно, значи и то се забавлява с мен“. Животните не могат да говорят сами за себе си, освен, разбира се в ситуации, при които са свободни да отвърнат на някаква форма на детска агресия по начина, който природата им е отредила за самозащита. И в повечето случаи, в които котката, издърпана със сила за опашката, одере детето, вината е… на котката. Защото така е по-лесно, отколкото да признаем, че е на татко или мама, на дядо или баба. Именно на тях принадлежи отговорността да възпитат у детето емпатично, грижовно и хуманно отношение към околния свят, част от който са животните. Отношение, което ако не научи у дома, може и никога да не научи. А то далеч не се простира само до флората и фауната около нас, предопределя развитието ни като личности и междучовешките ни отношения за в бъдеще.

Да забавляваш детето си в зоологическа градина, поне във формата на зоологическите градини у нас, или сред препарирани животни, е безотговорно и цинично. Както и да му ловиш птички, гущери и жаби по време на фамилната ваканция. По този начин у децата остава убеждението, че околният свят съществува единствено с оглед тяхното консуматорско удоволствие, а между играчките и живите същества действително не съществува особено голяма разлика.

Насладата от една интеракция със обвивката на едно бивше същество със стъклени очи не е научнопопулярна. Меко казано перверзна е. Съществуват редица други начини едно дете да научи повече за естествения хабитат на животните. Един от тях, между другото, е да поговорите с него и да му разкажете.

Колкото до зоологическите градини, има само една правилна форма за тяхното съществуване, и не, тя не е да почукваш по клетките на животни в клетки, а точно обратното – ти да си този, който се намира в ограничена и изолирана среда, докато наблюдава различните видове в естествената им среда, защото ти си гостът в дома им, а не обратното. По-скъпо е, да, и може би не би било по джоба на всеки, но животът, който ни обкръжава, и отношението към него изобщо не следва да евтини. Съществуват зоологически градини, чието предназначение е да подпомагат опазването на застрашени видове и да им осигуряват възможност за живеене в максимално близък до естествения им хабитат или за презаселване в дивата природа. Те не са много и със сигурност не са у нас.

У нас животните в зоопаркове живеят на тясно, сред бетон, решетки, стени, оскъдица, цинизъм и безизходица. Живот, познат и на немалко от нас, чиято промяна отново зависи от усилията ни и от мисленето, което възпитаваме у себе си.

През 1969 г. в софийската зоологическа градина се ражда първото у нас слонче. Слончето и майка му са развеждани на манифестации из града като атракция за масите до момента, до който малкото животинче не умира в агония, след като му е даден хляб с карфици от неизвестен извършител. След това практиката за извеждане на животните извън територията на зоологическата градина спира, но така и не се преосмисля концепцията на самата зоологическа градина.

През август 2014 г. ягуарът Алонсо е разстрелян след бягството си от зоологическата градина в Пловдив.

През 2017 г. в зоологическата градина във Варна умира тигърът Геро, станал известен с отрязаната си лапа след схватка с лъва в недобре обезопасената съседна клетка. Аз познавах този тигър от посещенията си като дете. Клетката му беше с размерите на детската ми стая. И продължава да бъде, след като ръководството на зоологическата градина бърза да го замени с ново бебе тигър след смъртта му. Естественият ареал, който тигрите обитават в дивата природа, е между 5 и 105 квадратни километра.

За орлите тя естественият ареал е около два километра, а клетката им в същата тази зоологическа градина – с височината на почти двуетажна сграда. Няколко клетки по-вдясно се намира мечката, боядисана в синьо със спрей през 2013 г. Софийската мечка пък преди няколко години стана обект на опит за „надборване“ от страна на пиян посетител.

Друга любима варненска атракция – делфинариумът – е определен като един от най-малките затвори за делфини в световен мащаб. Той е известен с висока смъртност на новородените, с физически травми, причинени от схватки между животните и от опитите им да прегризат прътите, с които са оградени, както и с незаконно отглеждане на морски лъвове. По време на представление изглежда сякаш делфините се усмихват, докато изпълняват забавните за публиката номера. В действителност случващото се травмира и плаши тези изключително интелигентни животни, чийто лош късмет е да умеят да научават атрактивно изглеждащи трикове.

Към днешна дата и двете лъвчета Масуд и Терез, в подкрепа на чието изпращане в Нидерландия протестирахме през 2018 г., са вече мъртви. Те се родиха като плод на кръвосмешение в незаконния зоопарк в Разград. По време на протестите за съдбата на двете животни имах съмнителното удоволствие да прочета редица коментари по темата, защитаващи идеята, че искат да вземат лъвчетата, на които се радват нашите български деца.

Ако радостта на децата ви изглежда по този начин, има какво да се замислите над самите себе си. И над това докъде всъщност очаквате да доведе възпитанието, което давате. Ако се възмущавате от онази прословута история с туристите, убили бебе делфин с премятане от ръка на ръка за селфи в Аржентина през 2016 г., но планирате да заведете децата на делфинариум, не сте извинени.

Вижте още: 

Защо законодателната защита на животните реално не работи