Насилието в детските заведения: можем ли да го избегнем?

| от Лора Младенова |

Можем ли да сме напълно спокойни, когато изпратим детето си на ясла или детска градина? Надали. Детското заведение винаги крие риск от зараза със сезонните вируси и зачестено боледуване. Възможно е социализацията да се окаже трудна за детето, да му липсват семейството и домът, в началото да се чувства несигурно, дори изоставено.

Може би храната няма да е толкова добра и питателна, колкото ще му сготвим у дома, няма да е и любимата му. Ще е далече от любимите си играчки и занимания, ще се наложи да спазва установен ред, който вероятно ще се отличава поне малко от дисциплината и ежедневието вкъщи.

Разбира се, социализацията и откъсването от комфортната зона рано или късно идват в живота на всеки човек и да се свикне с тях отрано носи редица ползи.

Абсурдно е обаче да не можем да сме спокойни за физическата и психическата цялост и здраве на детето си, когато ги поверим в ръцете на хора, за които очакваме да бъдат квалифицирани и подготвени специалисти. Абсурдно е, но все пак се случва.

На 18 октомври обществото отново настръхна с възмущение, яд и огорчение при разгласяването на аудиозапис от столичната 23 ясла в квартал „Лозенец“. На записа ясно се чува как разплакано невръстно дете е заплашвано с изолация и наказание и обиждано от възпитателката си, чува се и звук от удар.

Установените действащи лица в такива практики са детегледачка и две медицински сестри. Едната от сестрите е вече дисциплинарно наказана за срок от една година, а другите две жени са отстранени от работа, макар и в репортаж на БНТ 1 да се уточнява, че това се е случило по взаимно съгласие. Тоест, по същия този начин, по който всеки един от нас може просто да напусне работното си място по договорка с работодателя си и да търси късмета си другаде без каквито и да било провинения да бъдат отразени в трудовото му досие.

Станалото не е изолиран случай.

Напротив – през известен период от време излиза наяве по някоя грозна или дори страшна история, развила се в училище, в детско или в здравно заведение и засегнала здравето или даже застрашила живота на деца в ученическа възраст или дори новородени.

Можем само да гадаем колко още остава под върха на айсберга и колко са случаите, за които никога няма да разберем, особено що се отнася до съвсем малки деца, които не могат да ни разкажат за тормоза над тях, за да бъдат защитени правата им.

Да чуем за посегателство над дете е винаги разтърсващо.

Има хора, които се чудят как може това да се случва. Има други, които се чудят как може да се случва в централен квартал като Лозенец, сякаш злото е запазено за хората в крайните квартали и с тях живеем в някакви паралелни реалности.

Общото е, че сме гневни и искаме справедливост – уволнения, рязка обществена реакция, намеса на наказателното правораздаване.

И винаги, когато има доказана законова отговорност, трябва да се понесат последици. Наказанието обаче е едва един от аспектите на законността и само по себе си не гарантира хармонично общество, нито правова държава. Каквито и последствия да понесат отговорните за разигралата се грозна сцена, това няма да върне преживяната от детето травма, нито да защити други деца в други ясли и градини от риска да претърпят подобен стрес и унижение.

Нужно е да разглеждаме въпроса по-мащабно, по-дългосрочно, с повече перспектива и стратегия. Да сме ядосани е нормално, човешко и закономерно, но не помага и не е достатъчно.

У нас учителската професия, длъжностите на медицинския персонал, на възпитателите в детските заведения не представляват ничия представа за престижна работа.

Не са добре заплатени, не дават социални придобивки, не осигуряват възможности за развитие. Не са привлекателни за почти никого, който търси спокойна и достойна реализация и инвестира години време и усилия в своето образование.

Не се влагат средства дори и в комуникационното представяне на социалната работа като атрактивна, смислена, важна, ключова за развитието на едно общество, каквато тя всъщност е.

А би било хубаво, и всъщност не твърде скъпо, например да се привличат доброволци сред учениците в горни класове или студентите в безброй многото ни университети, които едновременно да помогнат на персонала в детските заведения, да опознаят работата им. Да общуват с деца, предвид че те самите са най-близо до тяхната възраст. Да виждат как се работи, за да не се случват недопустими неща. И в замяна на това да натрупат опит, меки умения и достатъчно препоръки за собствената си професионална биография. Не е нито ядрена физика, нито нещо, което да не се случва в страни, които имаме навика да наричаме развити.

Възпитателят, фелдшерът, санитарят не са черноработници.

Те са същите онези хора, които изпълняват нашата собствена роля спрямо близките ни – да се погрижат за тях адекватно и да ги подкрепят, когато ние не сме наоколо. Никой не може да ме убеди, че трудът на един човек, който обработва съдържание или поръчки в частния сектор, може да се нарече по-важен, за бъде неколкократно по-високо заплащането му и да се представя като желана и перспективна професия. Той не изисква толкова здрави нерви, толкова любов и толкова емпатия, нито пък може да нанесе толкова много вреди, ако се върши качествено.

Затова не виждам причина за подценяването му, както в материален, така и в социален план. То води до опасен резултат, а именно, че не привлича хората, които биха били най-квалифицирани и способни, за да се справят с една толкова тежка и същевременно отговорна работа.

Кадровият подбор е само едната страна на проблема. Веднъж постъпил на работа, свързана с някаква форма на грижа, работещият я всъщност не получава особена грижа за самия себе си. Нито като периодично психологическо консултиране, нито като достатъчен контрол и допълнителна квалификация, нито като дадени възможности за двигателни и спортни активности, чрез които да разпуска огромното натрупано напрежение. Не дава и възможности за развитие в професията, а напротив оставя едно усещане за вечно тъпчене на едно място, и така до пенсия.

Странно е хуманният труд да е дехуманизиращ.

Оттам нататък идва съвършеният завършек на пъзела, а именно манталитетът, че тук е така и всичко ни се разминава.

Е, когато събереш „погрешната тълпа“ и я оставиш безконтролно в лоши условия, при все че се намираш в държава, където едва ли не сме закърмени с чувството, че на нас ще ни се размине, а и че „боят изгражда“, резултатите обикновено са такива. И никой не е щастлив от тях.

Да, за реформирането на цялата тази система биха били нужни крупни средства, немалко време, цялостно преосмисляне на социалната философия и стратегия. То не би било лесно. Не би било и удобно, нито евтино. Би било свързано със средства, които се отчисляват от нашите възнаграждения.

Но за какво са ни тези средства, ако не можем да бъдем спокойни, че зад гърба ни никой не ни удря детето?

Налице е и още един въпрос и той е има ли кой всъщност да разсъждава, предвижда и реализира политики в тази област, или те не звучат достатъчно популярно?

За пореден път, отново идват избори. Бих се радвала да доверя гласа си на политическа сила, която поне дава вид да е помислила над всичко това. А някой сеща ли се за такава?

Вижте още:

Разговорът за насилието над децата тепърва предстои

 
 


Повече информация Виж всички