„На три и половина съм“ и още класически реплики на най-малките деца

| от Стела Христова |


Децата са бяла страница и стават такива, каквито си ги възпиташ – в това вярват доста бъдещи родители, между които аз не принадлежах, още преди да стана майка. Напротив, който е имал деца или дори само е прекарвал достатъчно време в близост до деца, като по-голям брат, леля, чичо, семеен приятел и т.н., няма как да не е забелязал, че децата идват на света като едни миниатюрни личности. Да, много податливи на въздействие, директно или индиректно, чрез общуването с тях и възпитанието и вниманието, което им се дава, но все пак личности. Със свой характер, макар и в процес на изграждане. И това много си личи, когато наблюдаваш колко различно реагират на едни и същи стимули или санкции абсолютно еднакво възпитаваните деца на едни и същи родители. Колкото инатлива и самонадеяна беше дъщеря ми още като бебе, толкова свенливо реагираше моят син. Личеше си дори в техния плач. Тя ревеше до пръсване, за да стане на нейната, особено ако наоколо има публика – това я вдъхновяваше допълнително. Той искаше да бъде гушнат, но всяко доближаване на непознат човек до него можеше на нова сметка да го разплаче.

Колкото и различни да са децата още от бебета обаче, забелязала съм, че в етапа от развитието им между около третата годинка и тръгването на училище, те проявяват някои сходства в поведението, които не остават чужди на нито едно дете. Ако слушате внимателно, вероятно и вие сте чували или предстои да чуете някои конкретни реплики, които задължително излизат от устата на всяко едно дете – там някъде в периода между вече придобитата увереност, че са проговорили, и финала на предучилищните групи. Мисля, че тези реплики, които сами по себе си не са нищо изключително или особено, все пак показват, как в този период децата ни се учат да дефинират себе си и света около тях.

„Аз съм на три и половина“

Тази тук идва от желанието да пораснат по-бързо, да се почувстват значими и големи. Еди-си колко годинки и половина е следващото след името, което ще чуете след името му. А понякога дори и преди него. По този начин децата търсят мястото си в йерархията на връстниците си. Може би те подсъзнателно долавят колко голяма роля играят дори и само няколко месеца в развитието и порастването и с думите си потвърждават една всъщност неоспорима истина – на три и половина действително си много по-голям, отколкото на три.

„Мама Танче и тати Стоян“

Преди родителите да останат просто „мамо“ и „тате“, след това, в тийнейджърските години да се превърнат в „ъъъъъ, ще ми дадеш ли пари за даскало?“ и „ъъъъъ, ще ме закараш ли, че закъснявам“, докато накрая отново се върнат към „мамо“ и „тате“, първо го има и това с уточнението в обръщенията. Рядко ще срещнете невръстно дете, което поне за няколко месеца в развитието си да не конкретизира, че родителите му са „мама Алекс“ и „татко Виктор“ например. по същия начин, по който ние им обясняваме, че става дума за чичо Тошко, леля Вели, баба Катя, баба Мими, дядо Атанас, за да не ги объркваме.

И аз го правех, и аз децата ми го правеха. И до днес си спомням, че при мен причината беше да отлича собствените си родители от тези на останалите деца. Докато един ден баба не ми обясни, че за всяко дете неговите мама и татко са уникални, затова няма нужда от пояснения. Ако се чудите коя баба – баба Величка, разбира се.

„Пепи ми е най-добрият приятел“

Детската градина е период, в който приятелите и най-добрите такива се сменят често и това винаги подлежи на публично оповестяване. Взимането на дете от градина обикновено е придружено с кратък новинарски бюлетин на тема кой още му е приятел, кой вече не му е, кой е най-добрият приятел и какво е правил този най-добър приятел днес. Струва ми се, че точно поради факта, че динамиката в отношенията между малки деца е толкова крехка и променлива, те имат нужда да я вербализират непрекъснато, за да проследят сами нейното развитие и да установят някакво статукво, някакви граници, макар и обикновено краткотрайни. Ако опитате да се заговорите с дете, не своето, а например това на някой приятел и го предразположите да ви има доверие и да разкаже за себе си, ви гарантирам, че до пет минути вече ще сте чули точно кои са приятелите му и най-вече кой е най-добрият от тях.

„Това е мое“

Тази реплика най-често ще чуете за вещи, които всъщност не са техни. Или поне не безспорно техни, а такива, които споделят със семейството си или делят „попечителството“ върху тях с някое друго дете в или извън дома. Понякога дори за играчка, която са взели за да се позабавляват за кратко с нея на площадката или на гости у приятелче, обаче играта им е харесала твърде много. Що се отнася до собствените им играчки, децата си знаят, че те са техни и не изпитват потребност да обясняват. Декларирайки на всеослушание, че нещо чуждо е тяхно обаче, те се опитват да изпробват докъде се простират границите им и всъщност да поискат валидация и съгласие, че играчката/дрешката/бордовата игра, която толкова им е допаднала наистина може да принадлежи на тях. За съжаление, понякога това може да доведе до отчаян рев и от двете страни, когато детето е на градина или на гости – както неговият рев, така и този на действителния собственик на процесната плюшка.

„И тогава динозавърчето помолило Спайдърмен да занесе на дядо Тони…“

Може би любимото ми от това, което неминуемо ще чуете в общуването с малки деца, са техните кросоувър истории между реалността, прочетените книжки, изгледаните филмчета и собствените им сънища и фантазии. Ако имате нужното търпение и любопитство, че да ги оставите да дадат воля на въображението си, а и давате вид, че ги слушате с интерес и вярвате на всяка тяхна дума, може да чуете изумителни фантасмагории, където се смесват време и пространство, реални личности, роднини, приятели, супер герои, животни, фантастични същества, персонажи от приказки и фентъзи, а дори и изцяло излезли от ума на детето герои. То самото ще ви разкаже цялата история подробно и съсредоточено, понякога напълно сериозно, друг път – с лек дяволит блясък в очите, сякаш ви измерва отстрани и преценява дали и доколко наистина ще му повярвате. Дайте шанс на малките разказвачи. Чудните им истории наистина си заслужават!

Вижте още:

От „Мамо, аз съм гей!“, та до всички ваксини: детски недоразумения с неочакван край