Наред с пародийни формати като „Войната на буквите“, Българската национална телевизия има и някои мааааалко по-свежи идеи. Като например предаването „Това го знам“, водено от Бойко Кръстанов, където тийнейджъри отговарят на въпроси, свързани с общата им култура, между които и разпознаване на известни личности по снимка. Е, ако съдим по вчерашното издание на предаването, може би има смисъл в идеята то да бъде преименувано „Това не го знам“. Поне ако съдим от реакциите, които срещнах сред не един и двама от Facebook приятелите си. А причината е проста – на една от снимките е писателят Георги Господинов. И нито един от участниците не го разпознава.
Какъв срам, какъв ужас, какво поколение, какви времена, какви нрави!
Не знаят кой е Георги Господинов – какво ли бъдеще, какви ли старини ни чакат, като след нас идва такава ретроградна имбецилност… Щом не могат да разпознаят Георги Господинов по снимка, значи вероятно прекарват цялото си ежедневие в TikTok. Също така са напълно неграмотни. Не ги интересува нищо. Преписват в училище. Знаят само да искат пари. Няма да постигнат нищо в живота. Възприемат родителите си като касички. Не изпитват уважение към учителите си. Пушат от малки и си хвърлят фасовете по улиците. Ритат бездомните кучета. Не знаят кой ни е премиер. Нали? Нали? Нали?!
Ами, разбира се, че да. Ами я да помислим за Студентски град – всички знаем, че там една книжарница няма, а само чалготеки, дюнерджийници, наргиле барове.
Ами я да помислим и друго! Как на всеки празник – било то 08 декември, било то 24 май, било то годишнината от раждането или смъртта на някого от мъртвите ни поети, като например Ботев, Гео Милев, Вапцаров (за историко-политико-културната роля и спецификите около смъртта и на тримата ние все още дори не сме се разбрали, но ги цитираме свободно, когато илюстрират тезите ни) – изниква някоя фамозна фигура с микрофон да подбере умишлено най-обърканото, подпийннало или нелепо изглеждащо дете и да му зададе въпрос с очеваден отговор, за който е предварително сигурно, че детето ще каже глупост. И после ще може цяла България да вика в хор „Какъв срам, какъв ужас, какво поколение, какви времена, какви нрави!“.
Струва ми се, че работата е ясна. За нищо не стават тези днешни деца.
Кой знае защо, едно подобно съждение ни изпълва с някаква гордост от собствената ни стойност – ти да видиш, те какви са прости, а ние навремето, че и сега, колко умни и невероятни. Точно толкова умни и невероятни, колкото може да е едно поколение, състезаващо се със спортна злоба срещу собствените си деца. Като неудовлетворен даскал по математика или фрустриран от ниското си заплащане преподавател в държавен университет, чиято голяма и често единствена гордост е, че „къса наред“ и „пише двойки на поразия“, мигар не е било негова работа да разясни на тези деца и младежи материала и да ги вдъхнови да се занимават с него.
Ако децата не знаят кой ни е премиер, то сигурно е защото в последно време вече и ние не знаем, но това пак е по-положително развитие в сравнение с 12-те години, когато нямаше как да не знаем. Ако децата ритат бездомни кучета, то това са бездомните кучета, които ние хвърлихме там, които ние не кастрирахме навреме и които ние чат-пат даваме светъл пример да тровим, понеже сме готини и ни дразнят. Ако децата пушат от малки и хвърлят фасове наоколо, те ли продават цигари, без да поискат лична карта, на метри от училищата; те ли оставят отстояние от няколко километра между някои кошчета. Ако децата искат само пари, може би само пари им даваме, а ако проявяват тотална незаинтересованост към училище, сигурно това училище не им предлага нищо, с което да ги заинтригува.
Когато казваме, че не ги интересува нищо, имаме предвид, че не ги интересува нищо, което е интересувало нас. От друга страна, когато съвременните най-млади опитват да проявяват ангажираност към обичайно важни за тях теми като екологията, човешките права или инфлацията, пак е много смешно. И е по-лесно да се каже, че те само знаят да висят в TikTok, отколкото да признаем, че нещата, които ги вълнуват днес твърде много, са нещата, които вчера не са ни вълнували достатъчно. Много политкоректни. Големи снежинки. Нека, понеже тая зима из градовете няма нито една.
Когато говорим за липсата на книжарници в Студентски град, се чудя какво точно се очаква – че децата трябва да ги построят и отворят ли? „Градът на скуката е скован, замръзнал в ситуация на повтарящи се мотиви на мизерия, бюрокрация и спектакъл. Общежитие – университет – дюнер – клуб – общежитие“, пише Ивайло Динев в своя статия по темата, „Градът на скуката“, в един любим годишен сборник на dВерсия. Заварихме в Студентски град широко отворени врати към всякакви зависимости, целенасочени възможности за опростачване, форми на сексуална екслпоатация, за която всички си затварят очите, освен ако не е да посочат с пръст експлоатирания. И видяхме, че не е добро. Само че на свой ред масово се превърнахме в хора, които няма да помислят за това, когато прочетат редовете „ти целият скован от злоба си, о, шумен и разблуден град“, а ще се завтекат с микрофон пред лицето на някой объркано изглеждаш тийнейджър да го питат този цитат от кого е…
А когато говорим за неразпознаването на Георги Господинов по снимка… То само по себе си не означава нищо. Не означава, че децата не биха харесали автора. Не означава дори и че не знаят за съществуването на такъв писател. Възможно е даже и да са чели нещо негово. Обичайно писателите не спадат към попкултурата, а ако спадат, обикновено не е за добро. И да си нямат идея кой е този писател, това отново не е провал, още по-малко пък техен провал. Децата най-отпървом научават имената на авторите в семейната библиотека, независимо четат ли ги, или не. А дали ще ги харесат никога не е гарантирано – съвременните писатели, които ние четем, често рефлектират предизвикателствата, емоциите, тревогите и радостите на нашето конкретно настояще и близко минало, и единственото, което доказва дали тези автори ще се превърнат в трайно човешко времеубежище е… времето. В този смисъл, що се отнася до Георги Господинов, то все още дори не е изтекло, за да го потвърдим със сигурност, тъй като го живеем в момента: и той, и ние, и тези наши така глупави деца.
Два независими един от друг факта, извадени от контекст: прочетох „Фауст“ на седем, а като студентка не бях чела нищо на Чехов. Първият следва да говори, че съм дете вундеркинд, а вторият – че съм незаинтересована кифла. Нито едното не беше вярно. Прочетох „Фауст“, защото имаше дявол в сюжета и ми харесваха илюстрациите, а Чехов не прочетох нарочно, защото се подразних как един преподавател делеше студентите на такива, които са го чели, и такива, които не са. Преди седмица-две прочетох „Фауст“ пак, понеже навремето, закономерно, не бях разбрала нищо. Чехов прочетох също, веднага след университета, започнах с книга, която ми зае същият онзи преподавател, а аз така и не му я върнах, докато беше сред нас и ми е мъчно. И двата факта не значат нищо сами по себе си, без история. Същото се отнася и за снимката на Георги Господинов.
Знаете ли, Георги Господинов е автор, когото ценя високо и харесвам искрено.
Открих го на около двайсет, някои от приятелите ми – преди пет години, други – миналата година, трети – още не. Някои са го научили от мене, а аз от тях – десетки други малки и големи неща, включително как да съм себе си, включително как да живея. Но те са глупаци, очевидно, чакали са аз да се появя, та да им обадя кой е Георги Господинов.
Можех да разпозная Георги Господинов по снимка около три години след като за пръв път съм чела нещо негово – знам ли, по-интересно ми беше как пише, отколкото как изглежда. (Изглежда както пише, между другото.) Прочела съм абсолютно всичко негово, което е било издавано, голяма част от творбите – по няколко пъти. Влива ми венозно едни доброта, носталгия и човечност, от които в някои дни се нуждая животоспасяващо. Навежда ме на въпроси, без да ми задава отговори. Много пъти, когато съм го виждала по улици и паркове, по събития и случайности, съм си мислела да отида да се запозная, но какво да му кажа: „Здравейте, аз тука съм Ви една почитателка“, „Здравейте, аз във Вашето писане с всичко съм съгласна“, „Здравейте, Вие имате ли си представа що рев ревах на свръкраткия Ви разказ „До вратата“, Вие там нарочно ли разказвате за мен и моята баба“, „Здравейте, Вие знаехте ли предварително, че „Времеубежище“ ще се случи на практика цялото, или просто късмет, или просто интуиция“, „Здравейте, знаете ли как превъртях „Hotel California“ от слушане, препрочитайки пак, и пак, и пак, онзи сюжет със сина и бащата, които гледат мач в миналото“, или пък „Здравейте, знаете ли, че едно момче, което ме харесваше в университета, ми викаше меланхоличен минотавър, на галено ММ, и това заради книгата Ви“?
Какво да кажеш на писател за писане, в което всичко необходимо е казано. И може би, който не е чел през редовете, би видял, че това не е четиво с послание да обиждаме децата си. Че взорът между страниците е насочен навътре, назад и надълбоко, а пръстите му са вплетени повече за прегръдка, отколкото за сочене към другарски съд. Може би генерализирам? Ок. Тъкмо да видим колко са „хубави“ генерализациите.
Вижте още:
Дали тогава пак ще слушат „Бийтълс“ и вечните поети ще четат?
