Майката, която се страхува да порасне

| от Мария Касимова |

“Дай аз!” й се тросвам припряно и измъквам от ръцете й миксера. Тя ме поглежда изненадано, повдига рамена в недоумение и полека се извръща. “Е с’а къде тръгна?!”, леко нервничко я захапвам в гръб. “Еми нали да ти дам ти! Ето, давам ти!”, казва дъщеря ми с будистко спокойствие, докато вече разцъква нещо на телефона си.

Точно в този момент ми се иска да си шляпна една циганската през устата и да взема да млъкна поне за следващите дванайсет часа! Защото пак прецаках нещата…

Всъщност правим палачинки за първи път заедно. Аз и малката ми дъщеря – тийнейджър.

Уговаряме се от сума време как най-после ще й покажа как така ги правя толкова тънки и меки в краищата. Вълнувам се, защото досега нещата в кухнята са я интересували дотолкова, доколкото се ядат, не и доколкото се приготвят. Освен това, мисля си, това занимание си е много майчино-дъщерно.

И мен мама ме е учила да правя палачинки, и при нас този урок дойде късничко (да бъда честна, година-две, след като се омъжих), само дето тя беше толкова спокойна и отдадена на мисията да ме направи палачинков спец, че направо не можех да я позная. Моята майка, която каквото и да направех, все намираше причина да завърти отчаяно очните си ябълки нагоре и да обобщи с въздишка, че “Всичките ти работи са такива!”.

Като под “такива” винаги имаше предвид недодялани, разбира се. Моята вечно забързана майка, която режисираше цели телевизионни екипи, беше в състояние да ме учи спокойно да правя палачинки, а аз буквално издърпах скапания миксер от ръцете на детето, все едно от това зависи световният мир!

Не знам вие как сте, но аз, откакто съм майка, съм непоносим контрол фрийк. Знам си го и пак не мога да го преодолея! Непрекъснато имам чувството, че ако не съм замесена в нещо, то просто няма да се случи или ще се провали с гръм и трясък. Затова се опитвам да огрея навсякъде и което е по-страшно, най-често и успявам. Докато работя на компютъра си от някакво място на планетата, контролирам куриери, които пристигат на адреса у дома, монтажници, които сглобяват мебели, държа под око писането на домашни и подготовката за изпити, в постоянна връзка съм с учители и училищни администрации, разпределям срещи, организирам превоз.

Тясната ми специалност на вечно контролираща майка обаче са напомнящите съобщения.

Атакувам с тях децата си за всичко – да ги събудя навреме, да съм сигурна, че ще спрат котлона преди да излязат и ще намалят климатика на 18 градуса, да разбера какво са закусили, да ги питам има ли хляб и ако няма, да дам разпореждане кой да купи, да проконтролирам кой къде и на какво се е записал като ателие, спорт или курс, извадил ли си е медицинско, снимал ли се е за ученическа карта. Станала съм като Тръмп – каквото ми прелети в опразнената от здрава мисъл глава, го превръщам в напомнящ есемес, месинджър или вайбър съобщение и му давам един виртуален шут.

Стигнала съм дотам, че вече три пъти напомням на студентката вкъщи да си провери програмата за втория семестър и да си извади медицинска бележка, че е клинично здрава, на което тя най-накрая отвърна с леден фейсбук коментар, който завършваше с “не ми е празна главата, не съм тъпа и мога да мисля сама.” Ми право е детето! Знам, че е право, ама това “дай аз” е по-силно от мен. Да го направя аз вместо нея ми е сто пъти по-лесно. А като не ми дава, поне мога да я бомбардирам с напомнянки…

Сега, като така разкаяно си признавам родителските грехове, нека ви кажа как ме гледаха някога мен. Като само дете, бях обречена да се справям с живота си без особена подкрепа. Нашите вечно бяха на работа, при това на ненормиран работен ден, така че това със стоплянето на храната, чистенето и простирането ми беше вменено като отговорност преди да се родя.

Майка ми дори ме беше научила да завъртам кубинската кафеварка (за това положи наистина кански родителски усилия, но пък целта си заслужаваше – можеше да си спи, вместо да ми прави закуски) и да се примъквам в спалнята да я събудя едва, когато от нея се разнесе оня звук на галопиращи коне. Дълги години нямахме пералня, затова трябваше да си пера бельото сама.

Майка ми ми показа как се прави това един единствен път.

Спомням си, че когато във втори клас пържих първите си яйца, не сложих никаква мазнина. После, за да не се наложи майка ми да чегърта изгорелия белтък от малкото метално саханче, собственоръчно го изжулих с макетен нож, който намерих в шкафчето с инструменти. Майка ми така и не разбра какво се беше случило, но ако беше разбрала, най-вероятно щях да отнеса оня циганския шамар от началото на този текст. И не заради пустия обгорял съд, а заради това, че е било възможно да се порежа.

В серията глупости, на които съм автор, влиза още тийнеджърската ми идея да се обезкосмявам, като си горя козината с клечки кибрит, едно предновогодишно романтично украсяване с истински свещи, което за малко да възпламени пердето в хола, едно запушване на тоалетната с баница, която реших да изхвърля, като излъжа, че съм я изяла, и едно майсторене на кукерска маска, вследствие на което лакираната ни маса в хола се оказа плътно надупчена от малкото ми работно чукче и нужните ми тънички пирончета. Въпреки тези пироманско-деструктивни грехове на порастването ми, нашите ме оставяха да правя неща.

Да се опитвам, да се обърквам и да правя грешки. Стимулираха ме да питам и да се осланям на опита на другите, но и стимулираха интересите ми, като не ме вардеха като бактерия да не се докосвам до нищо. Вероятно пък аз отидох в другата крайност, защото просто добре помня какви ги бях вършила като дете и страхът, че до тези мои недорасли идеи и опасни реализации с лекота могат да достигнат и децата ми, в крайна сметка ме победи.

А и честно казано, не съм от майките, дето непрекъснато бършат носове, загащват пуловери, завързват шалове около устите с яростта на надзирателки в затвор, тъпчат храна по детски гърла, преобличат при всяко изпотяване и истерично държат хлапетата да се прибират от игра непременно по светло и за “Лека нощ, деца!”.

Ама стане ли дума за порастването и най-вече за онази част с влизането в света на възрастните – вижте ме!

Чиста проба майка орлица, която прави дори най-елементарни неща вместо децата си! Като например това да им дупчи билетите в автобуса (все едно е адски трудно да се протегнеш до перфоратора, нали!), да ги изпраща на училище (студентката това!), да им иззема всички напъни да приготвят нещо в кухнята, че да не би да се опарят, наранят или сгрешат.

Всъщност… абе, всъщност, за да съм честна, нека си призная, че основната причина да съм нещо като Зоро майка, е инатливата ми увереност, че аз ще направя нещата по-бързо и по-добре. Това е! Признах си го. Което си е чиста проба недоверие в детето, знам! И че не трябва така знам. И че като постъпвам така, не ги оставям да пораснат, не им давам да дишат, не ги приемам като големи хора, на които може да се има доверие.

Уууу за мен! Посипвам си главата с пепел и виновно навеждам поглед пред педагозите, психотерапевтите и спецовете по деца. Аз съм инкарнация на най-вредния родителски отказ – този да оставиш децата си да пораснат. Аз съм повелителката на “Дай аз!” Аз съм майката, която се страхува да порасне.

 
 


Повече информация Виж всички