Кръщенето на детето, което е в основата на християнската традиция, може да бъде сред най-хубавите и светли ранни докосвания до духовността, проведени чрез служба в българска православна църкава. Стига, разбира се, кръщенето да е извършено от сърце, с вяра, надежда и добри намерения от страна на родителите.
И най-вече: да не се прави само, защото "така се прави".
Точно както Йоан Кръстител е натопил Исус Христос в река Йоран, така и по време на светото тайнство детето се потапя в котел със светена вода. Така то получава Божията благодат и се сдобива с ангел-хранител, който да бди над него през целия му живот. Именно с цел закрила, много християни предпочитат да кръстят детето, докато е съвсем малко, особено ако имат опасения за здравето му или ако желаят, освен с небесен ангел-хранител, да го наградят и със земен такъв - кръстник.
Ролята на кръстника е централна в церемонията, защото се смята, че неговото влияние над бъдещия живот на детето е основно.
Избраният от близките на детето човек, може да бъде всеки: приятел, роднина, стига той самият да е кръстен и да е над 16-годишен, да не е родителят на детето и да не е свещеникът, който извършва тайнството. В някои български райони съществува традиция кръстник да става кумът на родителите и така кръсниците са предопределени още преди раждането на децата.
След тайнството, кръстникът се превръща в своеобразен "ангел-хранител" на земята за своя кръщелник.
На него се пада отговорната задача да бъде духовен напътстващ и да поеме грижата над детето, ако нещо се случи с родителите му. Кръстникът става защитник и закрилник, но не пред светския закон, а пред духовния, което в известен смисъл е и много по-силен ангажимент.
Когато е извършено от внимателен свещеник, кръщенето дарява детето с особено внимание и закрила и може да бъде изключително позитивно изживяване. То има и практическа стойност: колкото по-рано се направи, толкова по-рано малкото човече ще бъде приобщено към църковните навици и ще се научи да включва в ежедневието и празниците си присъствието на църквата.
Именно заради специалната сила, която има светото кръщене, то не бива да се прави просто, защото "така се прави".
Какво имам предвид?
Българското православие е сред най-толерантните и, казвайки това, не визирам провокациите на църковния клир. А той, уви, често действа политически угодно, включително в интерес на чужди (основно руски) сили. Понякога представители на висшето духовенство фрапират обществото с догматичните си, не особено премерени, и да не кажем отявлено закостенели, изявления. Но ако оставим властовите проблеми на настоятелството настрани, не трябва да забравяме, че българският православен модел в основата си е сред най-толерантните християнски разновидности на вярата, тъй като остава верен на принципа, че ти си човекът, който решава дали, кога и как да приемеш Господ в сърцето си.
Българската православна църква няма да дойде при теб и да ти наложи вяра, порядки, канони и дори данъци. Тя няма да те преследва с Библии, няма да те замеря с догми, нито ще те изкушава с песни и химни.
Заради тази своя "пасивност", църквата често е обвинявана, че не приобщава активно вярващите към себе си, което би могла да прави чрез повече и по-видни каузи и помощ на нуждаещите се. За каузите не може да не се съгласим, че това е минус на съвременния й облик, но пасивността спрямо приемането на нови миряни има своите исторически корени в канона: не гоним и не настояваме да дойдеш, но когато решиш, че си готов - църквата ще бъде отворена за теб.
Този подход всъщност съвсем не е лош, особено в свят, в който вярата остава въпрос на избор и стремеж, на потребност на сърцето и душата. Бог, като проявление на Смисъла, няма как да дойде насила. А идеята, че винаги, някъде там, има едно духовно убежище за теб, до което можеш да се докоснеш и опреш при нужда, дава особен вид житейска опора, която без да е крещяща и натрапчива в ежедневието, може да представлява силен културен и духовен стълб.
Така погледнато, вероятно има известно противоречие в желанието да кръстим детето си, докато още е съвсем малко, защото то просто няма как още да направи своя осъзнат избор.
Въпреки това кръщението е разпространено и се прави както сред пеленачета, така и сред малко по-големи деца.
И наистина: позитивният ритуал на приобщаването към Бога често е основната движеща сила, която кара вярващите родители да изберат тази церемония за своите деца.
Но ритуалът е и достатъчно сериозен, за да не го правим просто, защото "така се прави" и "е прието".
Правим го, защото имаме сериозни намерения да предадем духовна закрила на децата си. Или най-малко да им покажем, че таква опора, такъв вариант за духовно спасение винаги съществува.
Дори и на тях да им се наложи сами да преминат през своите съменения, а може би и дори да останат в тях - важно е децата да знаят, че в крайна сметка винаги имат вариант за достъп до духовност. При това доста щадящ православен вариант, който не изключва съмнението им и в никакъв случай няма да закостени личните им духовни избори, които те ще правят по-късно в живота си.
Вижте и другата гледна точка:
