„Какво добро дете беше, а какъв човек стана…“
Открай време съседите казват това изречение за някого, и за мен са го казвали. Не защото съм лош човек наистина, а защото като дете повече отговарях на очакванията, мълчах и предпочитах да стоя далеч от неприятности, за да не се налага да влизам в конфликт с майка ми – за нея беше важно да се „вписваме в обществото“ и ние – и аз, и сестра ми – се стараехме с всички сили да не я разочароваме, което ни костваше много.
Какво дете си наистина определя донякъде това, какъв човек ще станеш.
Може би това е една от загадките зад необяснимото понякога поведение на българското общество като цяло. Защото поколението на хората, които сега са в най-активната си възраст, все още помни особени порядки по времето на „зрелия социализъм“, още по-особените обществени порядки в 90-те и пълната липса на посока и морални устои от началото на новия век. Като се замисли човек, едни нищо и никакви 50 години, а в тях някак успя да се събере всичко най-лошо от възможните стечения на обстоятелства. Какъв човек обаче ще стане „доброто дете“ не зависи само от обстоятелствата.
Според учените, специфичните отличителни черти на личността се проявяват към 11-12-годишна възраст.
Преди това поведението на децата може да се разглежда като реакция към други личности и обстоятелства около тях, докато поведенческите реакции се появяват на около 11-12-годишна възраст. Горе-долу по това време, спомням си, в училище започнаха осезаемо да ни разделят – момчетата да играят футбол, момичетата – гимнастика, по трудово момчетата да правят райбери, а момичетата да шият копчета, момичетата да пеят задължително, а момчетата да… каквото решат, само да не пеят.
От една страна, за тези, които не знаеха да шият копчета това вероятно е било полезно. От друга за тези като мен, чиято баба още на 5-6 е настоявала да разучат какви видове копчета има и каква е разликата в зашиването им, заниманието беше абсолютно излишно. Затова пък правенето на райбери будеше интерес – никой никога не ми беше показвал, как се прави това. Но пък и на никого не му хрумна, че е възможно да ми е интересно. Както и да е, райбер не направих, и до сега не знак как се прави.
Така внимателно и доброжелателно ни подбутваха в „правилната“ посока.
Така станахме едни „правилни“ хора, които се занимават с правилни неща – момчетата с момчешки, момичетата – с момичешки. Всичко останало остана в графата неприемливо, абсурдно, смешно, гротескно, изкривено. Никой не ни научи да правим неща заедно, да споделяме игри и знания, да отчитаме желанията и идеите на другите. Може би затова днес такива действия ни изглеждат неестествени и опасни – непознатото винаги буди страх. Та що за мъж ще е тоя мъж, който шие копчета? Опасен, разбира се – за обществото, за българщината, за устоите..
Малко по-късно, може би на следващата година, момчетата учеха как да направят нощна лампа от купа за салата, а момичетата им правеха сандвичи. За един Осми март, със съдействието на учителката по трудово, няколко момчета от класа направиха сандвичи за момичетата. Учителят по трудово им се смя. Дълго и унизително. Почти сигурна съм, че никой от тези момчета повече не е посегнал да направи сандвич на жена си, да измие чиния, да просне дреха на простора, да включи пералня… Така ставаме от „добри деца – ужасни хора“ за изненада на съседите си. А всъщност, правим само това, което обществото очаква от нас, защото не ни се иска да ни отхвърлят. Обичаме идеята да сме уникални, различни и самостоятелни, но не прекалено. Не смесваме нещата – всяка жаба да си знае…
Жабите обаче не знаят. Те крякат заедно, затова оцеляват.
Вижте още:
